КОЛЕКЦИЯТА НА ОДЪБЪН*
Присмехулникът, голямата бяла чапла
и пронизителния зов на чифтосващата се сова, преследвана,
отварят усти за крясък; и странстващият
гълъб не е на изчезване в този
съборен, колективен живот след смъртта: Одъбън
беше огледало - невидимо, безпогрешно
като Бог - в което те прелитаха,
за да бъдат изучавани, съвършено, да висят
по стените на моята къща. Предпочитал е
да работи от мъртвите; изпитаната
застиналост му позволявала интимността, необходима
за всички тези детайли, уловените -
живи те са твърде покорни или ужасени,
препарираните, твърде съвършена лъжа.
(Като млад му било
възложено да направи портрет
на ексхумирано дете и той
нарисувал живият образ; дори тогава
можел да надзърне отвъд маската.)
Трябвало бързо да работи - често
по цели нощи рисувал, преди цветът
на очите и на ноктите да избледнее, преди
настъпващото вкочаняване. Правейки дисекция,
за да може да види какво са яли,
понякога готвил и изяждал някоя птица, твърдейки,
че херинговата чайка е "солена", скорецът
"крехък". Убивал безброй
за тези портрети, стремежът му, така
прецизен,
толкова изтощителен. Винаги ще има
такива неща, които съжалявам, че знам.
При все това на ръба на утринта, преди да разсъмне,
когато тъмнината е непроменена,
но всяка надежда за сън е изгубена,
мога да се разбудя от завърналите им се гласове,
преобразени в един общ - отличителен, ясен,
но безтелесен - въпреки всичко,
неразпознаваеми се отплащат, отвъд
стените - прозоречното стъкло отеква от
нещо като отчаяние или надежда,
някъде откъм опустелите от птици дървета.
© Клаудия Емерсън
© Благовест Петров, превод от английски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 18.09.2010
Клаудия Емерсън. Късна съпруга. Варна: LiterNet, 2010