пустинята е моя първопричина, не я докосвай!
безпричинна тъга беше майсторът й, ах, нищетата ти;
по Книгата ми бяха текнали смокини
и маслини от Синай... а аз вече непотребен
кръст... в себе си разпнат сега;
може идол да стана, лат манат*... проклятие!
ах, дълга, колко дълга и жълта изтече зимата;
в оазиса в пустинята, глух и тежък, си заминах,
сърцето ми беше пълно с писания, слезе
Той от Голгота... смъртта облече
люлякова одежда... а по тялото ми
нямаше ни рана, ни гнило
не бе останала следа... значи, напразно бях
кръст аз и напусто Исус ми беше майка...
© Хилми Явуз
© Кадрие Джесур, превод от турски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.10.2010, № 10 (131)
Други публикации:
Хилми Явуз. Вечерта и пустинята. Избрани стихове. Пловдив: ЦУМ, 2010.