РЕЖА НА СИТНО МАГДАНОЗ, ДОКАТО СЛУШАМ
ВЕРСИЯТА
НА АРТ БЛЕКИ ЗА “ТРИТЕ СЛЕПИ МИШЛЕТА”
И започвам да се питам как е станало така, че са ослепели.
Ако е било по рождение, биха могли да са братя и сестри
и се замислям за клетата майка,
мрачно вглъбена заради незрящите си невръстни тризнаци.
Или е било обикновен инцидент и трите застигнати
от обгаряща експлозия, фойерверк може би?
Ако ли пък не,
ако всеки се е озовал пред неговата или нейната си слепота поотделно
как въобще са успели да се намерят помежду си?
Не е ли било трудно за едно сляпо мишле
да открие дори един свой зрящ събрат
камо ли пък две други слепи мишлета.
И как, в миниатюрния си мрак,
биха могли да тичат след фермерската жена
или след чиято и да е друга всъщност?
Да не говорим пък защо.
Просто защото би могла да им среже опашките
с месарския нож е отговора на циника,
но мисълта за тях, лишени от очи,
а сега и без опашки, да си проправят път през мократа трева
или да се подхлъзват на ъгъла на перваза
показва циника, който винаги е безделничил в мен,
надигащ се от кушетката и до прозореца,
опитващ се да прикрие нарастващата нежност, която изпитва.
Сега вече ще нарежа на купчета лука,
който би могъл да обясни влажното смъдене
в собствените ми очи, въпреки че печалният тромпет
на Фреди Хубард в “Синя луна”,
който се оказва следващото срязване,
не може да се каже, че прави нещата по-добри.
© Били Колинс
© Благовест Петров, превод от английски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 12.09.2009
Били Колинс. Пикник, светкавица. Варна: LiterNet, 2009