И НЕГОВИЯ СЕКСТЕТ
Сега, когато здрачът изцяло се е настанил
в стаята
и аз съм сам тук, заслушан,
басът започва да звучи
като баща ми,
изкачващ се по стъпалата нагоре
всяка вечер през работната седмица,
винаги един и същ ритъм,
топуркане, върху което можеш да построиш град.
А алтът е жената,
до която седнах във влака,
която носеше около китката си тънък сребърен часовник.
Барабаните са капки вода
по челото ми,
по една за всеки жител на Китай.
И тенорът, нека да го кажем,
е нечий по-млад брат,
който е заминал на Запад и никога не пише,
или тенорът е двойка аса,
изгубени в пустинята,
черна картичка за Св. Валентин,
или лебед, отминаващ под върба.
Но пианото -
пианото е пианото,
което ми подари за една Коледа,
голяма черна дъга,
разположено в края на стаята
с червена панделка, завързана около крака му,
и сняг, сипещ се върху къщата,
и редицата канадски ели.
И въпреки че досега знам няколко акорда
и няколко стандарта,
все още обичам да лежа на пода
като сега, очите затворени,
ръцете зад главата,
изливащото се соло от “Неочаквано”
във Фентъзи студио,
Бъркли, Калифорния,
на 4-ти октомври, 1951 г.
© Били Колинс
© Благовест Петров, превод от английски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 12.09.2009
Били Колинс. Пикник, светкавица. Варна: LiterNet, 2009