ОДЕЖДИ
Сложѝ чиста риза
преди смъртта, каза един руснак.
Никаква слюнка, моля те,
без петна от яйце, от кръв,
пот, сперма.
Ти ме искаш чиста, Господи,
ще се подчиня.
Шапката, с която се венчах,
става ли?
Бяла, широкопола, с фалшиви цветя.
Старомодна и стилна като дървеница,
но в костюма за смъртта трябва нещо носталгично.
Ще взема също
свойта живописна риза
изпирана до блясък отново и отново,
цветът ѝ жълт е като всяка кухня, която съм боядисала.
О, Боже, имаш ли против
да взема всичките си кухни?
Запазили са те семейния ни смях и супата.
За сутиен
(уместно ли е да го споменем?),
с подплънки черни, любовникът ми се присмя,
когато го свалих.
Той каза: "Къде отиде всичко?"
Ще взема
и полата от майчинството ми в девети месец,
с прозорец за издутия корем
та всяко бебе да пада като ябълка,
водите да изтичат все към кръчма,
и да е шумна къщата,
в която искам да умра.
За долни гащи избирам бели и памучни,
такива носех в детството,
такъв бе майчиния диалект, тя казваше
че хубавите мънички момичета
обуват само бял памук.
Но ако беше жива днес
да види черното, червеното и синьото бельо
тя щеше да ми сложи черния печат във пощата.
Така! Перфектен край
и ще си ида като хубаво момиче
с ухание на хлор и фас.
Аз, същество с шестнайсети размер одежди,
ще си умра, изпълнена с въпроси.
© Ан Секстън
© Илеана Стоянова - превод от английски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.09.2020, № 9 (250)