СЛЕД ПРОПАСТ ВРЕМЕ
Под шипката в мъгли от розов цвят
тя в белонежна рокличка стоеше
и летният ветрец, решил да среше
косите й, ги дърпаше назад.
Там спря. Залутан прашен водопад,
сама към мен пътеката течеше.
Три клонки с тъмни като кръв череши
изпуснах ням и станах по-богат.
И чувствах, че гърдите ме болят,
че ще се пръснат, че не се побира
в тях нейната неразцъфтяла гръд.
След пропаст време срещнах теб на път
и пак болят и пак дъхът ми спира
до спазъм!... Сякаш ражда се светът.
© Радко Радков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.12.2011, № 12 (145)
Други публикации:
Сонети на Любовта. Велико Търново: Абагар, 2006.