* * *
Все копаем траншеи, окопаваме себе си
главите ни в каски, обречени, тежат като бреме,
търсим враг, не усещаме, че сами сме мишени,
сякаш тъй е заченато земното ни падение.
Все не стигаме хляба си, в чужди ниви надничаме,
нещо чупим в сърцата си. И сами се надлъгваме.
С железа по коланите и купчинки патрони
перчим своето хоби, зоб от зла самоирония...
Вместо благост и братство алчността ни превзема,
мост е вече тревогата, яростта ни обсебва,
плъзнал спазъм по вените и съня ни преследва.
А си знаем: в траншеите не никнат стръкчета щастие,
все си прицел на дулото. И отсреща те дебне
оня същият гений, огледало на тебе.
2001
© Павел Славянски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.11.2008, № 11 (108)