Петя Александрова - Вироглавата кихавица

ВИРОГЛАВАТА КИХАВИЦА

Петя Александрова

Имаше едно време една малка кихавица, която мечтаеше за голямо приключение. Но големите приключения обикновено са надалече от нас, затова тя се застяга за път. Роднините я уговаряха: "Я си стой вкъщи! Не виждаш ли каква си малка и слабичка, доникъде няма да стигнеш! За големите приключения трябват много сили!"

Но малката кихавица си беше вироглава по рождение, тя не искаше и да чуе какво я съветват. Взе две гевречета, сложи ги в единия джоб на роклята си, а какво има във втория джоб, ще научите по-нататък.

Тръгна кихавицата към голямото приключение - върви и яде, върви и яде. Мина край едно бебе в количка. И край едно заспало куче. Край магазин за колбаси. Край Народното събрание... Едното геврече свърши и тя започна да гризе второто. Мина край един трафопост. Край една баба с капела. Край избягала котка. Край Университета. Тъкмо тогава и второто геврече свърши, значи голямото приключение е наблизо, си помисли кихавицата. Тя се огледа наляво, после надясно и видя един отворен прозорец, от който долиташе мъжки глас: Бу-бу-бу-бу... Подскочи като бълха и се вмъкна вътре. Веднага се сети къде се намира - в градския клуб за събрания. На трибуната говореше дебел мъж, а в залата седяха, слушаха и скришом се прозяваха един куп възрастни чичковци и лелки.

Навън слънцето препичаше ласкаво, някой в близката градинка дрънкаше тъжно на китара. А от ресторанта наблизо миришеше сладко на телешко варено. "Какво неподходящо време за събрания!" - си рече кихавицата и скочи върху носа на оратора. Носът беше много интересен: целият овален, а на върха му - топчица. Като се намести хубаво на топчицата, кихавицата извади от втория джоб на роклята си - сега му е времето да го кажа - малката си четка. Никоя истинска кихавица не тръгва на път без своята малка, мека и къдрава четка. На кихавиците това им е работата - да гъделичкат носовете ни със своите четки за кихане. Веднага щом дебелият мъж беше погъделичкан, той спря да говори, вдигна глава, присви очи, отвори уста и каза: "Ааааа... Апчхи!"

Толкова силно кихна, че излезе вятърче и отвя кихавицата на първия ред, върху носа на красива госпожа.

- Наздраве, господин съветник! - каза любезно госпожата и се усмихна даже. Тъкмо тогава кихавицата погъделичка и нейния нос и тя започна бързо-бързо да киха, свряна в своята дантелена кърпичка - един път, два пъти, три пъти... През това време кихавицата, от нос на нос, стигна чак до портиера, който дремеше в своята стаичка до входа. Олеле, каква бъркотия! Всички казваха: "Наздраве!" и "Благодаря!", всички се смееха и говореха, и си търсеха кърпичките в чантите... Кихавицата беше доволна. Благодарение на нея дебелият общински съветник спря да говори своите дълги и лъжливи обещания да направи града по-чист и по-красив. Докато си бършеше носа, той съзря ласкавото слънчице на перваза на отворения прозорец, чу нежната песен на китарата и усети в стомаха си големия обеден глад... "Мирише ми на телешко варено и не искам повече никакви празни приказки!" - обади се един глас отвътре, изпод жилетката му. Господин съветникът го послуша - слезе от трибуната и си тръгне към къщи. След него с облекчение се надигнаха да се прибират и другите.

Кихавицата, уморена и гладна, също се запъти назад. Ех, обратният път след голямо приключение винаги изглежда по-дълъг и малко тъжен... Особено ако в джоба ти има само трохи от геврече...

- Нали ти казвахме да не ходиш надалече, погледни се на какво си заприличала, едва се държиш на краката си! Ами ако те беше сгазил трамвая?! - казаха роднините й.

- Върнах се само защото ми е ден за миене на прозорци. И защото не бях сигурна дали съм изгасила лампата в банята! - отвърна вироглавата кихавица. - Но утре заминавам пак. И хич не си правете труда да ме спирате.