* * *
СЕГА ПРЕДИ ДА ЗАШИЯ И ДРУГОТО си око, аз прочитам всичко написано, разчитам
следите из моя двор, оглеждам лицата на другите, с чиито непроменени изражения
ми предстои да живея занапред, спомням си...
Сънувам, че вратата се отваря и влиза мъжът, заключил ме в себе си с наивността
да го пожелая.
Зашивам доброволно зрящото си око. Но ми е трудно да затисна отвора на думите
- Кокошката със зашитата уста. Може.
Отдръпвам се от суетата на курника и не снася вече утробата ми яйца. Само лудостта
цъфнала като ранен тумор - един живот със зашити надежди, зазидани врати, с
промушени годеници, където всичко тъне в страх, в ужас от любовта.
Търся всяка сутрин лицето си в огледалото.
От него гледа повяхнал грeбен, две очи тропосани с избелели конци и клюн, който
боде въздуха, пропускайки някакво бъбрене, на език, който никой днес не владее.
© Виргиния Захариева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.06.2008, № 6 (103)
Други публикации:
Виргиния Захариева. Кадрил късно следобед. София, 1996.