* * *
ПУКАНЕТО НА ПЪНОВЕТЕ. Опиянена от широкия тежък чардак, от огъня и възхищението
на подлютените погледи, усети огромното яйце на желанието.
В тъмнината Кокошката вдигна високо крака си. Харесаха това балетно начало.
Оставят я да наглася, да разкопчава и закопчава. Опипват тлъстите кълки. Някой
заби лъча на фенерчето в светлите гънки. Отвътре едно жадно око се събуди и
засмука лъча, с всяко движение по-надълбоко през тъмните й тунели, до мозъка,
където светна идеята, че би могла да зачене няколко светлинни години и така
да пренесе семето на Земята из тъмния океан на Вселената.
Вкарала пера дълбоко в ушите им, говори нещо, което искат да чуят - шума на
кръвта си. Обезумели, кълват всичко, което е ярко. Накълцани, кълките й свистят
и туловището се сгромолясва. От гърлото й побягват пламъци, кудкудякане и думи,
думи, които знае от папагала на Шайката, пазач в Марсилски публичен дом.
Между зидовете една сянка се пощи от заплелите се по-едри звезди. Събува трипръстата
си обувка и потъва в реката, пропуснала да отрази и тази вечер луните. От брега
се взира това, което не е нейно.
© Виргиния Захариева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.06.2008, № 6 (103)
Други публикации:
Виргиния Захариева. Кадрил късно следобед. София, 1996.