Мариана Захариева

ВИДЕНИЕ

Спомням си.
Снегът валеше меко,
на вълма,
и бързо се топеше,

и ни държеше в шепи
онази приглушена,
влажно-снежна тишина.
(Навън вилнееха цигулки.)

Ти стискаше ръката ми
и бяхме си достатъчни -
един на друг
и на снега.

По хълма слизахме
накъм града,
и бяхме само двамата -
по време на снега
светът го нямаше
(излишен беше
и го знаеше).

Да, спомням си.
Снегът валеше.
Беше две години,
преди да се родя.
Вървяхме...
Бяхме двама.
По твойте
гладки скули само
се свличаше снегът.