Людмила Дукова

РЕКВИЕМ

На баща ми

Някой ден ще полегне,
ще скръсти ръцете,
край главата му восъчни сълзи ще капят.

Аз ще бъда заета,
ще съм много заета
да подреждам нещата:
да надиплям от черното,
да стъмня огледалото,
да омеся погачата и жито да омеся,
да изгоня викачките,
да дарувам носачите,
да мълча срещу попа,
да не виждам зяпачите...

И много по-късно,
във следващо време,
ще заплача над гроба,
додето се кръстя.

И тогава едва
ще ми стане студено.