Ивайло Иванов - Последните мои носталгии

ПОСЛЕДНИТЕ МОИ НОСТАЛГИИ

"Франция смята окончателно
да се завърне в НАТО
поради своята все по-засилваща се слабост".

Из Печата на 2008-ма

Не ме изпълва, Францийо, със сладост
това, че се засилва твойта слабост,
но колко сладко усета ми милва
това, че слабостта ти се засилва!

Не искам аз езика да насилвам
и чудя се дали да кажа трябва,
че слабостта при нас не се засилва,
ами, за жалост, силата отслабва.

Знам, ще ми кажат пак: "Еманципация!
Париж. Версай. Шармантната им слава!..."
Аз си мисля, че за една нация
най-важно е кого преодолява.

Не спирай да кокетничиш, щастливке,
над истината нямай монопол:
Не можем ний да превъзмогнем Живков -
ти превъзмогваш ерата "Де Гол"!

Аз спомням си, за жалост, тази ера
и като сянка споменът расте,
защото тя не беше в терциера,
а малко по-насам - през 60-те.

По спомена когато се попипам,
носталгията лумва във полюция!
За сетен път тогаз светът опита
страха да сюблимира в революция:

"Не вярвайте на никого над трийсет!"
"Фантазийо, ти днеска си на власт!"
"Война ли има, всички са убийци,
а са деца в любовната си страст."

"Промяна на света - и то веднага!"
"Земята - във ръцете на поети!"
"Съветски зоопарк гостува в Прага:
не ги хранете и не ги дразнете."

"Така ли бе?" - с носталгия внимателна
децата ми когато ме запитат,
аз им отвръщам: - Трижди по-трогателно!
Но нужно е все пак да се изпита.

Едно ме трови само: Че сред бурята
дорде се тресе таз планета наша,
тук селянчета шестваха в културата
със имена Дамян, Григор и Паша.

Но поврага на смешките трагични!
Оставят те една горчивина
на устните във ъглите лирични.
Затуй с немалко чувство за вина

ще кажа днес на моето момиче,
чиято пъстра рокля на цветя
разцъфва още, колчем я обличат,
под есения свод на възрастта,

и чийто устни толкова ме искат,
че въпреки протестите при ставане,
на пола диктатурите голистки
в постелята едва преодоляваме:

- Ако, любима, мойта длан със сладост
косите твои сутрин още милва,
това е всъщност от оная слабост
и тъкмо тя се с времето засилва.

Това е самотата да тъгуваш
по онзи свят, във който всъщост ти
не си живял - и затова го чуваш
как на кръвта в пейзажите цъфти.

...Не може карнавалът да отмине,
той като сянка с времето расте.
Дано пък сплинът да надвие СПИН-ът
заченат от духа на шейсетте.

Дано да защитим поне основните
нюанси на ранимите права:
- Не ме освобождавайте, чиновници,
аз сам ще се заема със това!