НОВА ПРИКАЗКА ЗА РИБАРЯ И ЗЛАТНАТА РИБКА
(Прологът, само началото)
1.
Ти, юлски въздух, сладостно разнежен,
трептиш лениво и сребристи мрежи
като рибари паяци замятат
във чистите води на синевата.
Не знам, мушица или пък акула
ще бъде днес оскъдният им улов,
си мислих аз, навлизайки в леса...
Но този миг прекъсна ме гласа:
"В съня ти златен виках те по име,
днес моля те на яве!..." Със незрими
въздишки - нежнн шепоти, едва
достъпни за петте ми сетива,
във мрежата на паяжинка сивкава
трептеше лист като златиста рибка.
"Какво не правят летните умори!"... -
аз махнах с длан. Но то отново проговори:
"В съня ти знатен виках те по име,
днес моля те наяве - отърви ме
от мрежата на безсловесните страдания.
Аз ще изпълня трите ти желания!..."
Във длани го поех разколебан,
но то отвърна: "Аз съм всъщност длан!...
Веднъж пусни ме ти - и ще те водя
в недрата на бездънната природа.
Ще бъда трепет, ручей и ако
заспиш, ще бъда третото око,
наместо тебе, будно ще се взирам
в потайните копнежи на Всемира,
ще ги разчитам... Само ме пусни!..."
И свода тъмен в миг се проясни.
Запя ветрец, по-нежен от река.
Внимателно открехнах аз ръка.
Разтворих длан - и то пое на път,
на вятъра по сребърните струи.
"Листото шушне. Вслушва се светът.
А ти се чудиш как да недочуеш."
2.
Във къщи се завърнах, а пред мене,
оглеждайки лицето си в легена,
с продрани дрешки, с набраздена буза,
подсмърчаше самотната ми Муза.
Спогледаха се двете ни лица
самотни. (Още нямахме деца.)
Тя се изви - и с намек откровен,
натресе ми легена като шлем!...
- Прибирай си печалните доспехи!...
Омръзна ми от твойте неуспехи!...
Омръзна ми наместо теб да плача,
додето из гората ти се влачиш,
на лов за твойте образи. Едва
издържат вече мойте сетива!...
Изхвърлих вече четири легена!...
Изкуството е, казват, отражение…
В легените бакърни отразявам
лица (кахърни!), образи, представи,
но до изкуство, не, не се добрах,
ни аз, ни ти във своята гора.
А как завиждам на дъжда среднощен!...
Навярно от съня извира - още
не съм заспала, почва той едва
да шумоли по клонки и трева.
Като слепец - с хиляди тояжки
почуква по сърца и двери спящи
и търси място, годно за подслон,
макар че има в небесата дом.
С ръка на цимбалист - чуй, колко вещ! -
почуква той по всеки лист и вещ,
изпитва тъмни мощи в сънни нощи -
в какво е тя сполучила - и още
в какво е веща - за какъв е тон!...
О, нощен дъжд, изящен ксилифон,
от небесата твоят звън извира!...
Да би могъл и ти така да свириш!...
Да можеха и изпод твоите пръсти,
вещаещите звуци да възкръсват
със вещина небесна - като тая.
За капките аз искам да узная!...
Първа глава
За капките
Капка и тревица в утрото треперят,
като алхимични пръчица и сфера.
Капката зачева - пламва във една...
И угасва тая ламба над деня...
© Ивайло Иванов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.09.2013, № 9 (166)
Други публикации:
Ивайло Иванов. Брачни песни. София: Литературен форум, Нов Златорог, 2013.