НАРЕЧЕНСКИ ЛЕС
1.
От три години вече гледам как
на залеза сред слънчевите жици,
в уханния мастилен полумрак
излъхва въздухът фонтанче от мушици.
Аз търся им подпочвени води...
Разтягам ги в Прокрустовото ложе
на паметта си. Нищо не родил,
умът ми вече грохва невъзможен.
А те танцуват. Гаснат. След това
пак затрептяват черните искрици.
И напоява мойте сетива
фонтанчето излъхнати мущици.
От три годиии вече гледам как...
Излъхва той фонтанче от мушици...
2.
Лежа по гръб в гората. Двата бряста
над мене си разменят песни птичи.
Политнало, над устните ми кацва
листо - като лицето на момиче.
И вече самотата не гнетеше
душата, нова тайнственост дочула.
Наблизо златно паяче тъчеше
за своята любима брачно було.
Ненужни са свръхземните въпроси!...
Подсвирва над главата моя косът.
Подухва вятър. Ручеят тече.
И върху него меден лист се носи,
подобно лодка по вълните коси,
и брачно було паяче тъче.
3.
Трепти лесът в седеф и турскосиньо,
през клоните процежда се лъчът,
и две мушици, като балерини,
в прожектора му светъл се въртят.
Не бих измислял вече нито дансинг,
ни ложи, нито публика за тях.
На мен ми стига нежността на танца
на две мушици в слънчевия прах
На мен ми стига: лес във турскосиньо,
на ягодките сгушени рубина,
и слънчевата грейка, и лъчът,
сред чийто стон, над цветната градина,
на листа върху нежната коприна,
мушици две във танца се въртят!...
© Ивайло Иванов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.09.2013, № 9 (166)
Други публикации:
Ивайло Иванов. Брачни песни. София: Литературен форум, Нов Златорог, 2013.