Емил Тонев - Водка "Сънрайз"

ВОДКА "СЪНРАЙЗ"

Емил Тонев

Към пет сутринта го събуди телефонът. Звънеше оттатък, но се чуваше достатъчно силно през отворените врати. Отначало Васко си помисли да не вдига, но жена му и децата спяха блажено, натъркаляни около него на спалнята, та ако звъненето продължеше по-дълго, щеше да ги събуди. Затова се изхлузи полека и се дотътри бос до хола. Затвори вратата и вдигна слушалката.

- Васко! Васенце! А-а-а-а! Какво правиш бе, майна?! - възторжено крещеше някой от другата страна на жицата.

- Ами спя, бе - каза Васко.

Махмурлукът си го биваше. Беше спал около два-три часа след снощния запой с пичовете. Крайно недостатъчно.

Крещенето продължаваше и Васко най-сетне осъзна, че е Симо. Ако телефонните разговори се плащаха на децибели, този щеше да излезе доста скъпо. Симо живее в Детройт от десетина години, полулегално; емигрира през 90-а. Още няма зелена карта и не може да си дойде дори за малко, защото няма да го пуснат обратно в Щатите. Чуваха се от време на време по телефона - как си, що си, ала-бала. Все по-рядко се чуваха.

Накрая Симо се укроти.

- Как сте вкъщи бе, Васе? Добре ли сте?

- Екстра сме бе, всичко е наред - каза Васко.

- Е-е! Густо, майна! Пълно густо! Много се радвам!

Десетте години не можаха да изтрият густото и майната от речника на Симо. Какво ли щеше да стане след още десет? Помълчаха. Все по-трудно вървяха тия разговори. Сигурно от разстоянието - трудно се промушваха между другите подобни разговори, пък и кабелът е много дълъг. Навън се беше развиделило, но слънцето го нямаше още.

- Ти пиеш ли в момента? - изневиделица попита Симо.

Явно беше забравил шестте часа разлика оттам дотук.

- Не, бе. Сега се събуждам.

- Щото аз пия - похвали се Симо.

То си му личеше по дикцията.

- Ами добре - каза Васко.

Пресметна, че сега в Детройт е към единайсет вечерта. Симо помълча малко. Чу се как преглътна нещо течно и въздъхна. После каза:

- Васе, що не си сипеш едно? Да си поркаме и да си говорим, като едно време. А? Айде, бе!

Гласът му прозвуча някак умолително. Нямаше как. Можеше да го избудалка, но така не е честно. Отиде до хладилника, затисна слушалката между ухото и рамото и извади водката. Сипа си една, сложи и лед. Какво ли пиеше Симо? Не го попита.

- Наздраве - каза и отпи, докато се връщаше в хола.

Вкусът на първата глътка беше доста гаден. Но се търпеше. И подейства учудващо добре. Изтегна се на канапето с телефон в едната и чаша в другата ръка. Замътеното му съзнание се поизбистри и отгоре изплува снощната закачка на Вожда с новата сервитьорка. Тя миеше чаши зад бара и й се беше обелил лакът от един нокът. Харесваше Вожда, отдалеч си й личеше. Изпъна пръсти и му се оплака глезено. Той присви очи, погледна пръстите й и най-сериозно каза:

- Ти си лесбийка.

- Простак! - захили се тя.

- Няма майтап, във вестника пише. И рисунки има - каза Вожда.

После й обясни. Съотношението в дължината на показалеца и безименния пръст показвало доколко човек е склонен към хомосексуализъм.

- Ето, гледай - показалецът ти е по-дълъг, значи дълбоко в себе си, в исконната си същност, ти си лесбийка. Питай Васко, ако не ми вярваш! Нали, Васко?

Васко кимна утвърдително. Сервитьорката внимателно разгледа пръстите си и се замисли. После се усети.

- Я дай да ти видя ръката! - настоя.

Вожда си я показа.

- Ами и ти си педераст - установи тя не без учудване.

- Тъй ли? Супер! - зарадва се Вожда. - Лесбийка и педераст. Ние сме родени един за друг! Искаш ли да се омъжим?

Оттатък, в Америка, Симо дълго се смя на Вождовите глупости.

- Тоя пич няма да се промени и след сто години - каза.

В спалнята изплака бебето и Васко надникна да види какво става. Малкият обаче се укроти и той се върна на канапето. Симо искаше да слуша още такива истории и Васко му разказа. Разказа му за снощи и за други подобни вечери напоследък. Как Вожда пуска "Куин", Тошо скача върху бара и танцува като луд - "Куин" за Тошо е нещо като лампата за кучето на Павлов. Как Емко ходи за щука на Марица и как една щука му отнесе въдицата. Как на Чаво му разбиха носа, защото го помислиха за педофил. Разказа му за младия скинар, който минава чат-пат в кръчмата с идиотското си куче и яде пържени картофи чисти, без сирене и даже без сол, защото не понася нечисти раси и кльопачки, а на врата му има татуирана сентенция с готически шрифт: ЖИВОТЪТ Е СЪНЯТ НА БУДНИЯ.

И други такива работи му разказа. Махмурлукът беше изчезнал окончателно. Симо падна от смях оттатък. "Тоя трябва да ги яде сурови картофите, като е такъв чист ариец?", рече и кой знае защо се сети как преди трийсетина години майка му се прибрала от работа, събула си чисто новите ботуши и влязла в кухнята да му сготви вечеря, а той свил ботушите, изтърчал навън и моментално ги продал на някакви цигани за два лева. Циганите останали много доволни.

След тази история от другата страна на жицата настана дълго мълчание, чуваше се само преглъщане и нещо като подсмърчане. Васко не попита какво става. Какво можеше да става. Симо не беше виждал родителите си от десет години. Нямаше как да си дойде, нямаше как и да ги вземе при себе си. Не че те искаха да живеят в Щатите. И тъй нататък.

- Как сте вкъщи, бе, Васе? Добре ли сте? - обади се Симо накрая.

На Васко му се стори, че вече е чувал този въпрос. Даже беше сигурен. Но все пак отговори:

- Екстра сме, бе, всичко е наред...

- Е-е! Густо, майна! Пълно густо! Много се радвам!

После пиха още. Казваха си наздраве и чукваха чашите в телефонните слушалки. Васко гледаше една от снимките на стената - той, Симо, Вожда, Емковците и още няколко от момчетата, изтипосани на стълбите пред църквата "Света Богородица". Рошави, брадати, с парцаливи дънки и неутолим пламък в очите. И с по петнайсетина кила по-леки.

Пиха и си говориха почти час. Разбраха се да се чуят пак.

След като затвори слушалката, Васко допи водката, изтегна се в канапето, заспа и сънува нещо. Тъкмо реши да го запомни, защото беше хубаво, и се събуди. Малкият му син беше дошляпал бос и го беше възседнал, за да го подърпа за носа. Много се кефеше да дърпа баща си за носа сутрин, по изгрев слънце.