ДОКАТО ЧАКАХ
Докато чаках, беше есен,
Кленовите листа бавно горяха,
А в дима им витаеха сонети -
Опиващи видения за забравеното
бъдеще
Докато чаках, беше друго,
Запечатвах щастието в бутилки,
Хвърлях ги в океана на мислите
И обезлюдявах острови
Докато чаках, нямаше време -
Слънцето изгряваше на север,
Птиците се връщаха, без да отлитат,
Пътищата бяха прашни
Докато чаках, убих сянката си -
Дори луната не подозираше,
Че самотата разсейва звездите,
И светеше необмислено ярко
Докато чаках, цветята разцъфнаха
И между тях открих усмивката ти
Писал съм много усмивки -
Твоята написа мен самия...
22 април 1997 г.
© Алексей Видински
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.11.2007, № 11 (96)
Други публикации:
Алексей Видински. Живот като строшено огледало. София, 2005.