Люсиен
де Бафон позакъсня, тъй като тембърът на гласа му прозвуча в антрето точно когато
малкият часовник в стил Луи XVI в трапезарията ми в стил Ампир удари дванайсет
и половина.ОПАСЕН МАНИАК
Алфонс Але
- Добър ден, добър ден! - някой ме поздравяваше от тротоара.
- Моите почитания! - кимнах разсеяно, отпуснат на облегалката.
Изведнъж обаче се сепнах и наредих на кочияша: Поспри, поспри, кочияшо мой! (Чували сте я тази песен).
Мъжът, който ми махаше, не беше ли моят познат от детските години Люсиен де Бафон?
Същият. Протегнал ръце, тичаше насреща ми, откога не се бяхме виждали с милия Люсиен!
Бил за кратко в Париж, тръгвал си на следващия ден, но все пак щял да намери време да обядваме вкъщи, щял да мине точно в дванайсет, съвсем за малко, защото в Париж, нали знаеш, на човек му се налага да бърза.
- Толкова ще ми е драго, потвърдих поканата си, да си поприказваме.
- На мене също - отвърна той и уж без да ме укорява. - Аз ти писах два или три пъти, но ти не ми отговори. Вероятно си жертва на съвестта си.
- Да, така е, скъпи приятелю, така е. Добре тогава, чакам те утре в дванайсет!
- Утре в дванайсет!
Люсиен
де Бафон позакъсня, тъй като тембърът на гласа му прозвуча в антрето точно когато
малкият часовник в стил Луи XVI в трапезарията ми в стил Ампир удари дванайсет
и половина.
- Извинявай, скъпи приятелю, но току-що станах жертва на един ужасен досадник, който ме държа за копчето на балтона близко двайсет... най-малко двайсет минути.
- Това няма значение. Заповядай на масата.
- С удоволствие, защото съм жертва на собствения си апетит... и собствената си жажда, добави той, след като си наля пълна чаша от моето чудесно бяло вино.
Поведохме разговор. Любезно се осведомих:
- Ти си добре, както винаги?
- Доста по-добре, благодаря, защото миналия месец станах жертва на ужасен грип.
- А твоите родители?
- Баща ми е все така жертва на подаграта, напоследък много се оплаква. Мама общо взето е добре, но има дни, когато е жертва на невралгиите си.
- А чичо ти Виктор, дето му се качвахме на главата едно време?
- Горкият, погребахме го тази есен. Стана жертва на апоплексия.
Разговорът продължаваше в този дух, а на мене взе да ми става все по-смешно.
Жертва на това..., жертва на онова... Според моя приятел Люсиен всички бяха жертва на нещо.
Естествено, разговорът стигна до Делото.
Де Бафон ми призна, че в случая не е на страната нито на едните, нито на другите.
Бил жертва на съмнението и двоумението!
Но така или иначе чувствал се опечален, че горкото ни отечество е станало жертва на разединението, точно когато толкова се нуждаело от взаиморазбирателство!
А армията, нима не е жертва на постоянни нападки и клевети!
Всичко това било много жалко, защото без армия, както е тръгнало, ние ще станем жертва на другите държави, нали така?
Жертва, та жертва!
Лека-полека тази дума започваше да ми лази по нервите.
За мой късмет, наближаваше Люсиен да си ходи.
- Правилно ли разбрах, вметнах, че имаш важна среща в два часа?
- Да, и много държа да съм навреме, защото винаги съм бил жертва на точността си.
- Е, тогава, щом не искаш да бъдеш жертва на закъснението, май е време да тръгваш.
Взехме си набързо довиждане.
Затворих вратата и тъкмо започвах да се съвземам, защото го бях чул набързо да слиза по стълбите, когато той се върна.
- Чадъра! Забравих си чадъра! Цял живот съм жертва на собствената си разсеяност! Довиждане.
- Довиждане.
Прибрах се в стаята и се свлякох на дивана.
Бях станал жертва на едно слабоумие!
© Алфонс Але
© Евгения Динкова, превод от френски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.12.2007, № 12 (97)