ОТ СВОЯ ВРЪХ
От своя връх,
издигнат от тъга по слънцето,
съзрях във осветените ливади
спокойни, утаени, призрачни коне.
Не молеха за слънце, а го имаха.
Не молеха за обич, а живееха
в безмълвие любовно потопени.
Почти непостижимите коне!...
От своя връх,
оголен под лъчите
на безразличното, далечно слънце,
съзрях през сълзи във очите си
сънуваните ветрове
да галят гривите копринени
на най-щастливите коне -
там долу, в осветените ливади...
Миг още и ще се превърна
във топла бучка лед.
И само яростният тропот на копита
прогледнала ме връща във деня.
Където най-щастливите коне
препускаха в тъга по слънцето...
1972
© София Несторова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.01.2008, № 1 (98)
Други публикации:
София Несторова. Целувам камъка. Пловдив: Хр. Г. Данов, 1983.