СТАЯТА НА ПРАБАБА МИ
Щом пролетният ден достатъчно порасна -
да стига до на баба ми прозореца -
прескочи и вароса в светло стаята.
И чак сега си спомних колко е широка.
В ръждивите игли лъчи си вдяват и отдяват.
И паяжина - в шевната машина онемяла.
Но аз си знам, отключа ли вратата на килерчето,
за мене марципан, халва и орех ще намеря.
От мишите си дупки изпълзяха миризми
и аз видях: със баба на леглото си седим.
Какво сме си приказвали, какво сме си играли
в следобедите, ей така огрени?
Може би в огромната си старост тя била е
по-близо до невинността от мене.
...Носа си от стъклото отлепи внезапно слънцето
и стаята се сви като чорап от чиста вълна.
И мене ме присви една вина, която
у близките на мъртвите се случва:
вината, че тогава май не съм била достатъчно
добро дете и мирно внуче.
© Сибила Алексова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.06.2007, № 6 (91)
Други публикации:
Сибила Алексова. Заземяване на мълниите. София: Пламък, 2007.