Йордан Калайков

ЖЕНА

Йордан Калайков

Целият й кратък живот бе преминал в селото от градски тип. Тъй и не можа да свикне с прозвището "селянка". Докато можеше, ходеше веднъж седмично в града на фризьорка, сама караше автомобила си и никога не можа да разбере с какво я превъзхождаха градските кокони. Младостта напираше като мъзга от порязана лоза напролет и й се струваше, че държи света в ръцете си. Иначе се занимаваше със садевина из двора, подвикваше след козата и кокошките, бъбреше си привечер с комшийките. Беше жена в силата си.

Сега се връщаше от онкологията. Усещаше главата си пламнала. Нима ще си легне някоя вечер, ще заспи завинаги и няма да разбере какво се е случило? ...И никой мъж повече няма да докосне със светнали очи снагата й?

Спира машинално. Съзира мотиката, захвърлена сред спечената, глинеста земя. Чува като в сън комшийката да пустосва някого. Отминава. В пламналата й глава вместо кошмари кръжат единствено нощите с мъжете, които е имала.

Плете крака по стръмното стълбище, вече влажни горе, от плъзналата по тях премала.