Цветан Бошев - Предпочитания за финално коафьорство

ПРЕДПОЧИТАНИЯ ЗА ФИНАЛНО КОАФЬОРСТВО

Спомени ме тулят с яка канара,
мечта се вясва - хлъзгав сипей,
как стана тъй, въобще не се разбра,
та днешното натясно да е спипано.

Гласът е арфа с изпокъсани
съ-гласни струни, низом арката,
само една от навика нахъсана,
исото държи върху попарката.

Насрещно се кикоти Бармалей,
пиратски фусти дига до колени,
Шапчици Червени с пчелен клей
вълка лекуват, глуповат, у мене.

Реката шуршули все по-встрани,
брегове я крият, май са й ятаци,
търнят петите и мозъкът търни,
на осите под жандармските рояци.

Мисълта в прибежки цъка таймер,
рядко се самодовършва, инак зяпа
невинно към прегръдката с Алцхаймер,
или е дядо, който вади в немощ ряпа.

Блажени дни сред лстивата природа,
плач и смях изтичат в спорадичен дъжд,
надеждата на старческата ми порода е,
че краят не непременно идва изведнъж.

А то пък - перспектива розова и в пепел,
глава завряна дълбокостинеща и мъдра,
отричам се от горните слова, простете,
по-стилно е внезапното студено къдрене...