ЦАРСТВОТО НА ПЪРВОНАЧАЛНИТЕ РОМАНТИЗМИ
Станимир Панайотов
Връзката
между философския скептицизъм и романтизма е позната още от Хегеловата "Феноменология
на духа" и ранните му ръкописи. Макар и невинаги, тя често е стъпало за силно
разработеното поле на изследванията на романтизма. Всъщност за книгата на Ричард
Елдридж може би е добре да се мисли като за здравословен проект за синтез между
континентална и аналитична философия, доколкото тя лавира между европейска метафизичност
и американски прагматизъм - и достатъчна доза съвременна логика. (Авторът се
отзовава пряко на по-важната част от американските етици начело с Рорти.) Всъщност,
"Persistence of romanticism" е по-скоро етически бриколаж: поне на пръв поглед
това е един аморфен и синтезиращ етически език. Нито много репрезентационистки,
нито твърде авторски. Малко етнология, доста цитати. В случая продължаването
на пространството за романтизма се отваря в допускането на дескриптивност на
самата етика и в самото разделение между морално и рационално. Ако и отношението
между етика и логика да е динамично - salva veritate - това далеч не предпазва
езика от необратима самопсихологизация. Това негативно определяне на езика на
Елдридж е само едната страна на нещата, тъй като за "Persistence of romanticism"
е характерен един доста далечен за нашия климат привкус на колективистично писане
и мислене на философията (която, поне в този случай, още се държи като не-психология).
Tочно този привкус елиминира възможността за теоретични анклави, макар и задачите
в книгата на Елдридж да изискват именно това самотно, заплашено от психологическо
пропадане отстояване на самозахранващата се философска изповедност. За да докаже,
че фигурата на романтика не е нито догматичният оптимист, нито усамотеният поет,
мечтаещ за отминалото време върху мъхест дънер, Елдридж разделя книгата на две
антагонистични части: от една страна, кантиански и пост-кантиански романтизъм;
от друга, философските романтизми на ХХ век.
Елдридж от самото начало ясно застава в подкрепа на "творчески-отговорно въображение", дефинирано на основата на Чарлз Лармор (наедно с автори като Т. С. Елиът и Ървинг Бабит), за да представи една от традициите в разбирането на романтизма. Без да ни изненадва, другата традиция е марксистка. И в двата случая става дума за доста интензивно автономизиране на категорията на романтизма, който отвъд Колдридж и Уърдсуърт продължава настойчиво да бъде "задължение на субекта" към себе си, сиреч - посоката на негативната свобода. Със сигурност сингуларната точка тук е Кант: твърди се, че само и единствено Кант отваря самата възможност за романтизма. Понеже моралният субект е дефиниран негативно, вече отвъд собствения му фюзис, той ще трябва да възкреси отношенията си с другите, като превъзмогне "страха от не-съществуването", който го грози и в който всъщност пребивава, за да е романтик. Въпреки че говори за нео-кантиански романтизъм, Елдридж е в доста сходна позиция с пост-неокантианската (която е отдала силно внимание на докритическия Кант), обаче като я прилага изцяло върху критическия му период. Това теоретично манихейство се пренася в някои доста смели съпоставки като тази между св. Августин и Джон Ъпдайк, например, или в сравняването на интерпретациите на Хьолдерлин у Хайдегер и Де Ман, и всичко това в съседство с твърдението на Джеймисъновата нова историческа критика, че романтизмът няма друго освен идеологическо битие.
Сигурно най-важната част на книгата е главата "Как трагедията може да има смисъл за нас?", където обръщането към Аристотеловата "Поетика" и понятия като hamartia и hexis е доста инструментално. Общият извод е: липса на автономно преживяване на романтизма и преди, и сега. Изследването на Елдридж не създава ризоматични или палимпсестни образувания, а по свой начин изразява романтическия "дисконтинуитет на несподелимост": с помощта на няколко поколения съратници. Колективно. Както самият автор казва, желанието е винаги по-силно от изградения вече имунитет срещу него...
© Станимир Панайотов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.02.2004, № 2 (51)
Други публикации:
Култура, № 47, 19.12.2003.