Милена Кирова - Алегорията: бъдеще или отминало време?

АЛЕГОРИЯТА: БЪДЕЩЕ ИЛИ ОТМИНАЛО ВРЕМЕ?

Милена Кирова

През 2000 година Ангел Г. Ангелов публикува романа "Сутрешни залези", който тогава направи впечатление с един особен, почти бароков алегоричен стил, нетипичен за усилията на българската литература. Днес, шест години по-късно, литературната обстановка изглежда различна въпреки късото времево разстояние; вчерашното откровение стана банална истина, почти напълно изчезна ентусиазмът за постмодерно експериментиране, масовият вкус все по-силно влияе върху критериите за постижение. На този фон е наистина любопитно да видим какво се случва с тези български автори, които се опитват да удържат един по-рано формиран стандарт за "сериозна" литература.

Бъдещето на отминалото време", ще кажа направо, се старае да повтори почти буквално успеха и характерните белези на "Сутрешни залези", дори парадоксът в заглавието демонстрира този стремеж. Усложнената стилистика на разказа, абстрактният универсализъм на нравственото внушение, обобщеното психологизиране на типове персонаж... всичко изглежда тук. Трябва дори да признаем, че авторът е вложил повече труд и усилия, за да надмогне онези неравности на стила, които дразнеха в предходния случай, и много подходящо е редуцирал тенденцията към абстрактно философизиране на внушението чрез абревиатури и дълги фрази, в които всяка дума започваше с главна буква. (За съжаление редакторът и коректорът са си спестили подобни усилия и книгата изобилства с печатни и правописни грешки.) Промените в литературната ситуация са оказали според мен и друго влияние: много по-ясно е заявен конкретният социален опит на един човек, който живее в началото на ХХI век. Персонажът отново е изграден от обобщени типове на нравственото, донякъде моралистично, внушение, но те се опитват да комбинират цялостен образ, който можем да наречем панорама на човешката нравствена слабост: Богаташа, Учения, Измамника, Некадърника, Алчния, Красавицата... В този подход, разбира се, няма нищо ново, поне от времето на Теофраст. Сюжетът обаче се старае да предложи една различна формула, която ще свърже обобщените фигури в нещо като универсален модел на модерното общество. Той извежда своите герои на сцената в бавна и разтеглена последователност, всяка глава определя едно ново присъствие, образуват се концентрични кръгове, които "захващат" все по-големи пространства на социалната реалност и на човешката психика. Като че ли от някакъв център на уловеното Време изплуват един след друг образи на грозното и страшното в социалните отношения. Това е тъмната линия на сюжета. Има обаче и втора, алтернативна линия, която въвежда перспективата на мъдростта и спасението. В определени моменти, обикновено към края на всяка глава, гротескните фигури на порочна човешкост чуват Гласа, който изрича нравствени откровения за добротата, красотата и любовта. Това би могъл да бъде гласът на Бог или поне на някаква друга универсално-алегорична инстанция, ако авторът не беше посочвал прилежно в бележки под линия от коя точно лекция на Беинса Дуно (т.е. на Учителя Дънов) е взет всеки конкретен цитат. Не успявам да схвана като уместен този опит да се съчетаят толкова несъчетаеми неща като нравствената алегория и библиографската точност; той сериозно подрива целостта на търсеното внушение, бих казала, че го пародира дори. Финалът на книгата въвежда отново идеите, а и образното присъствие на Бялото братство. Както в почтените приказки, побеждава доброто - макар че оптимизмът е изразен във все така обобщени алегорични представи: хилядолетия след описаните събития над едно планинско езеро, където извира Космическа музика и "многомилионното множество, облечено в бели чисти дрехи, в единен ритъм извършваше паневритмични движения сред въздигнатите планински простори", се появяват седем бели облака. Това са някогашните тъмни нравствени фигури, сега преродени от Времето и Гласа. Те се спускат надолу, заобикалят Учителя, който вдига "три събрани пръста към небесата", и тогава, във възцарилата се тишина, остава да звучи само "Мелодията на всеобщата хармония", която "всепроникващо облъчваше веществото на току-що сътвореното Мироздание и всеобщият кръвоток започваше живота си с единен пулс..." Този финал ни оставя малко несигурни в опита си да разберем какво сме прочели: алегорична сатира на нашата социална (или поне на всяка социална) действителност или някакъв вид нравоучително фентъзи? Надявам се да го разберем от следващия роман на Ангел Ангелов.

Ангел Ангелов. Бъдещето на отминалото време. София: Захарий Стоянов, 2006.

Други публикации:
Култура, № 33 (2427), 28.09.2006.