Иван Сухиванов - Размяната

РАЗМЯНАТА

Иван Сухиванов

Пробуждането този път не донесе радост: обтегна се в постелите, но не усети познатите приятни дразнения на здрави и тренирани мускули, а коремът му тежеше, натъпкан с нещо блудкаво...

Безпокойството му се усили, когато се опита, както обикновено, да скочи от леглото: имаше чувството, че тялото му се разцентрова и макар че успя да се изправи, главата му се маеше, не виждаше ясно, а десният му крак се провлачи безчувствен...

В следващия миг установи, че това не е неговата стая - всичко бе оръфано, замацано, отвратително. Приличаше на стая в общежитие, въздухът в стаята сигурно вонеше на спарено, кой знае защо не го усещаше...

Предчувствието, че се е случило нещо непонятно, се затвърди, щом погледна през прозореца: пейзажът бе съвършено непознат; някакъв заден двор; до високата ограда, в нещо като количка, бяха натрупани овехтели дюшеци, покрити с полиетилен; в далечината димяха комини на завод или рафинерия, а между тях се простираше необработено сиво поле...

В този момент на вратата се почука. Влезе мъж с разкопчана бяла престилка.

- Как сме днес, бай Ангеле?... - попита той и огледа стаята, изглежда, без да очаква отговор.

“Какъв бай Ангел?!...” - искаше му се да извика, но се изтръгна само някакво ломотене.

- Не съм... бай Ангел... - успя да изкаже. Езикът му хлътна в някакви отверстия, имаше чувството, че му липсват повечето зъби...

Лекарят, който се канеше вече да излиза, се извърна и го загледа зачудено.

- Аз съм Синкаров... шампион по джудо... - успя да изрече.

Онзи поклати глава, подсмихна се и хлопна вратата след себе си.

Огледа се. Това, което се случваше, бе толкова реално, че не изпита яд или почуда... а и липсваха сили за това. Довлече се до жълтеникавия умивалник, наплиска се, когато разкърши плещи, някаква жила се изпъна като струна; даже болката не бе негова в това чуждо тяло...

В мътното огледало на крилото на гардеробчето се отразяваше сбръчкано лице на старец, с изпъкнали и воднисти очи...

- Всички на закуска! - чу се плътен женски глас откъм коридора.

Инстинктивно тръгна към ъгъла, където бяха подпрени чифт патерици...

Столовата представляваше разширение на коридора, преграден с месести фикуси, чиито листа бяха сиви от прахта... В дъното боботеше телевизор.

Загледа се в мътния екран. Изтръпна.

Репортажът бе от Европейското: видя момчетата... видя себе си... предаваха снощната полуфинална среща, в която той победи някакъв натурализиран холандец... Спомни си разговора в съблекалнята... помощник-треньорът му ги дрънкаше някакви за превъплъщение... че той бил следващата реинкарнация на Брус Ли... И понеже онзи много го задълба, грабна кърпата и замаха пред лицето му, за да го охлади... Онзи се позасегна и измърмори, че може и ПРИЖИВЕ да му се случи...

Изведнъж му светна. Погледът му се закачи за миг в проскубаната старица, която мляскаше насреща, отскочи от натрупаната посуда в ъгъла и се закотви в потните прозорци, през които, като бяла стена, прииждаше пепелява светлина...

“Господи... защо?!... приятелката ми е на деветнайсет...” - наведе очи и се вгледа във восъчножълтата си ръка, която бе изпуснала вилицата и трепереше над калаената чиния. По страните му машинално потекоха сълзи... Захлупи лице - за да не го виждат.