СИНЕОКИЯТ ВЪЛК
Тук дойде от небето почти
и земя край брега си хареса...
Декар взе - и веднага плати.
А морето до камък пренесе.
Вдигна къщата с голи ръце.
Но откакто я дава под наем,
спи на двора под навеса все.
И какво му е - ние не знаем.
Сутрин пие на гладно или
през дърветата гледа морето
и за риба - вали не вали -
тръгва винаги сам през дерето.
През гората от габър и дъб
крачи равно и въздуха души,
празна раница метнал на гръб
и убийствено тежки ботуши.
Не обича дълбокото той,
затова на реката отива -
там, където последен завой
прави тя - и с морето се слива;
там, където примряла от плод,
тя кърви между двата си бряга
и, поела към следващ живот,
в плитчините със рибата бяга.
От години е вече така:
от шишето той първо отпива,
мята въдица, вдига яка
и в тръстиката сякаш заспива.
Тъй стои и лови с часове,
във водата нагазил до кръста,
и се връща - кълве не кълве -
с пълна раница в празната къща.
Нито спи му се, нито яде,
нито с хора на маса говори.
Вади рибите, сякаш са те
живо злато - и живи ги пори.
На дъската реди ги - напук,
точи вино и пъшка из мрака,
че оная - най-едрата тук -
бяга все и с опашка му маха.
Че оная, вдовицата - тя! -
все по-силно и бързо влече го
към дълбоката своя вода,
а дълбокото плаши го него.
И дали от водата, или
от изтеклите в нея години,
стават все по-прозрачни и зли,
все по-вълчи - очите му сини.
И под навеса сух от камъш,
с нож в ръка и до мрака на завет,
той заплаква - без глас, изведнъж...
И във своите сълзи се дави.
© Георги Борисов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.04.2005, № 4 (65)
Други публикации:
Факел, 2005, № 1.