Димитър Калев
Прочитайки романа на Златко Ангелов ("Хотелът на спомените", ИК Знаци, Бургас, 2019), окончателно се убеждавам, че моделът на източноевропейския роман, формиран по време на тоталитарните култури или по-късно от писатели, родени и живели в тях (независимо от географския/емигрантския ракурс), задължително функционира (ирационално, предполагам) в три глобални хомологии: културно епигонство под маска на космополитизъм, атеизъм под маска на митологизъм и еротика под маска на родословност. От самосебе си се разбира, че "псевдо" е неизбежна първа съставна част и на трите маскови структурни категории - псевдокосмополитизъм, псевдомитологизъм и псевдородословност. Ако изоставим търсенето на външни детерминанти (социални, исторически, психологически, естетически и др.) и се съсредоточим единствено върху сходството на функциите, ще се убедим в съществуването на този троичен иманентен код дори в най-фантастичните литературни техники на Набоков, Солженицин, Кундера, Картареску, Радичков, Господинов, Русков и т.н.
На първо четене "Хотелът на спомените" е наративна триада на баща, син и дъщеря, които свободно разхождат пъпната си връв с българския соц из Америка и Западна Европа, размишляват или диалогизират с клиширани съждения, сходни повече с есеистична публицистика, и така се самоидентифицират като спомнящи си души. И тримата настояват за родовата си кръв, но лесно проливат чужда, раздирани от митологични либидинозни комплекси. Героите са с неясна физиономика, сюжетните епизоди са лишени от пластика, въпреки ритмичното редуване на брутален натурализъм с интеракустични препратки към Пруст, Бах и Бетовен. Ако тази интерпретация ви се стори преднамерено целяща да вмести романа в модела на трите "псевдо", предлагам ви да прочетете текста като морфология на съвестта - триглав дракон, бълващ угризения спрямо обществото, семейството и Бог. Но съвестта просветва само където се издига звезден небосвод (перифраза на Кант), т.е. нелицемерната съвест се ражда от сетивните възприятия, но пребивава в метафизиката на езика, дори в параметафизиката отвъд него. Тъкмо по следите на метафизиката, стаена в езика, след Пруст, Джойс и Платонов, да структурираш роман без свръхсетивни вертикали е най-малкото ретроградно.
Аз, признавам, съм твърде изкушен критик - споделял съм житие-битие с автора, познавам лично всички прототипи на романовите герои и сюжетните линии. И въпреки че и моята спомняща си душа често съзерцава онези времена, не бих писал за романа на Златко Ангелов, ако постмодерният вкус веднъж завинаги бе постулирал, че литературата отдавна вече е епистемология и нищо друго. Епистемология - естетична и трансцендентна, разбира се. С други думи, романът с източноевропейска троична морфология отдавна е литературен анахронизъм не защото е нечетим или невълнуващ, а защото, веднъж пренебрегнал гнозиса, е на път да профанира познавателните сили на езика.
БЕЛЕЖКИ
1. По следите на изгубения вкус (перифраза на Пруст) - от фр. [обратно]
© Димитър Калев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.02.2020, № 2 (243)