Димитър Горсов - Прахът в праха свисти

ПРАХЪТ В ПРАХА СВИСТИ

В памет на майка ми, убита от гръмотевица.

Бог с мълния косите ти закичи и изпи дъха ти, мамо!...

Останал сам,
от хиляди години сякаш къртя пръст от гроба ти. И питам:
къде е смисълът?... И изходът къде е, щом в еднаквата ни плът
с различен знак съдбата властва - там, долу, и тук, дето все така
жребецът на деня люлее рижа грива върху хълмовете,
и в смут, и в страх плодът и коренът са коленичили пред облака,
и жаждата ни, и глада в едно са слети,
и диша слънцето с носле на видра в уморените и потни вирове?...

Знам: всичко в този миг е скръб от далнина, в която
езикът е безсилен с думи да разнищи сляпата безизразност!

И аз мълча.
Мълча тук, дето твоят прах свисти в праха на вечната земя.
И времето се нажежава.
И изгаря разумът в пустинята на съществуването ми
от изначалието до днес...

В див плач,
превил гръбнак над ужаса,
с дъх милвам гроба ти...

А там,
над мен,
илюзията, с която сме живели,
е наситена с тъй прелестни неща:
авлигите в дълбоките и сухи утрини,
като сред някаква Сахара на копнежа,
в небеса от пурпур се люлеят;
пътува мравката с товар от огнено гигантско зрънце
по ръба изострен на съдбите ни;
пчелите - перли в раковина -
протягат тънички хоботчета
към тъмната родилна сила на цветята -
да усладят
с нектара им горчилката на грешните ни помисли...

Ти, майчице,
която съществуваш днес
в разума ми неустойчив само,
усещаш ли
с какво безкрайно изобилие се стелеш над пространствата?
Как отдалеч владееш близостта ми?
Как в корените на желанията ми с горещините се оттичаш?
Как бурените се изхранват
от сиянието ти?...

И може би си вечна над промените...
И може би тъжиш там,
или не тъжиш,
че в свода сух си вятър пронизителен и тъжен,
в праха -
неоплодена свобода...