* * *
Под крясък на синигери, под вятър, който вехне
в стопеното поднебие, да седна на брега...
Да е следобед и да висне облакът с продрана дреха
над рой пчели, опиянени от нектара на мига...
В жужащата им гмеж, сред ситни лайкучки и троскот,
око на гущерче да блесне и да проследи
страстта на жеста, с който устремен бих го докоснал,
ако страхът ми не бе с привкус на отминали беди...
И нека зноят в мен с летлива сладост да се вниже;
и блага вест да възвести в стрънта охранен пъдпъдък;
и алчно младата върба пак до сърцето си угрижено
пръстта отрадно да притисне, с корен як и многорък...
И вятърът, почти замрял сред крясъците на синигери,
зелена свежест да отпие, и моя взор да поведе
към друг загадъчен предел, до който трудно се достига,
защото тайнството го обещава,
но хоризонтът го краде...
© Димитър Горсов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.09.2018, № 9 (226)
Други публикации:
Димитър Горсов. Тишини и сенки. София: 2015.