ЧЕРНИТЕ БАРДОВЕ
Чуй! -
това са нощните щурци...
Все по стоманените склонове на изтреблението,
между звезди и спътници се лута блясъкът на песните им...
Напуснали тревистия си дом,
те тръгват с нежност и обречено усилие
хармонията на разсипаните сфери да сглобят,
да стъкнат сетните огньове на смразеното ни съпричастие
и да ни уверят,
че любовта е постижима, постижимо - щастието...
О, колко тегнещи горчилки от обиди носят те!...
И колко риск,
и колко вяра, Господи! - да служат векове
на туй,
с което се разминахме...
Да викнем:
слава, слава на щурците! - тези черни бардове на юга,
рицари
на непостижимите луни...
Слава на щурците!...
Нека спрем до тях,
преди от самотата им да ослепее и последната звезда;
нека пак с въздишка и смутено облекчение да отклоним
това, което беше лъст под грозно пълнолуние и нокът
над свистяща рана в тях;
нека да избършем сълзите им по тревистите коси
на техния неясен свят,
към който може би след края си ще отпътуваме;
нека се сродим
с недоловимото им дишане отвъд стъклата
на среднощните ни влакове!
...И седнали на къщния си праг,
с устни, обгорени от вкуса на пътешествията,
молитвено да шепнем: Милост!... Милост за щурците!
Милост
за душите ни сразени!...
© Димитър Горсов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.09.2018, № 9 (226)
Други публикации:
Димитър Горсов. Тишини и сенки. София: 2015.