Екатерина Карабашева - На ръба на земята

НА РЪБА НА ЗЕМЯТА

Екатерина Карабашева

Дъждът гори в нощта. Капките вода приличат на безброй падащи звезди. Вървя безшумно, защото тишината обгръща всеки звук, който издавам, и го потапя в безмълвност. Тъмнината е навсякъде около мен и само пълната луна успява да ме докосне с няколко бледи лъча...

Точно така си представях края на света - тъмно място, където се чува само тихата песен на изгарящите дъждовни капки. Място за размисъл; място, където тъмнината и светлината се преплитат и безмълвно танцуват последния си танц. Там, където оценявам колко щастлива съм всъщност, където споделям съдбата си с тишината и я моля да не разкрива на никого сините ми тайни. Тук, на ръба на Земята, осъзнавам колко съм малка в сравнение с целия свят и колко близо се намирам до спокойствието на вечността.

Тук мога да разкрия истинската си същност, защото знам, че единствените ми свидетели ще са парещият дъжд и безкрайният хоризонт. Тук мога да изкрещя мечтите си на глас, защото знам, че тишината ще ги отнесе в черното си царство. Тук мога да бъда такава, каквато съм, защото звездите виждат душата ми зад фалшивата маска и знам, че не е нужно да крия себе си от тях.

Тук мога да изгоря в пламъците на дъжда и да се възродя като феникс, да стана нов човек и да променя онова в мен, което не ми харесва. Тук мога да захвърля всичките си болки, защото чувам кристалния звук при падането им в бездънната яма под мен и знам, че няма начин да се върнат обратно. Тук сълзите ми горят точно както капките дъжд. Тук преценявам дали ще успея да сбъдна смелите си мечти и какво ще трябва да дам, за да се превърнат те в реалност. Тук се откъсвам от сивите делнични дни и гледам на нещата по нов начин.

Ръбът на Земята е вълшебно място. Черната тъмнина, която го обгръща, ми напомня за горещите лъчи на Слънцето и ме кара да жадувам отново да го докосна с малките си пръсти. Това е мястото, на което звездите са толкова близо до мен, че ще успея да ги стигна, като протегна ръка напред.

Тук, на края на света, сядам на ръба на Земята и отпускам краката си в Нищото. Когато съм щастлива, ги разклащам, за да извикам вятъра при мен, а друг път просто съзерцавам границата между вечността и безкрайността, изрисувана пред мен. Тук подарявам сълзата си на нощта и после я приспивам.

И когато нощта заспи, разкривам тайните си пред изгарящите капки дъжд и си говоря с тишината. Тя ми дава вяра в чудесата и ми помага да разпръсна любовта си, скрита в топлата ми длан.

На ръба на Земята се оглеждам в сълзите си и разбирам каква съм всъщност, когато не съм част от прозрачната тълпа на живота. На ръба на Земята рисувам картини от дъжд на мечтите си и вдишвам вечността, скрита в настоящия миг.

Какво ти трябва, за да стигнеш до там ли? Почти нищо.

На входа, малко преди самия край на Земята, трябва да покажеш мечтата си, скрита в задния джоб, и да обещаеш, че си готов на всичко, за да я превърнеш в реалност.

Други публикации:
Екатерина Карабашева. На ръба на Земята. София: Рал-Колобър, 2004.