Той лежеше на 10-то легло.
Не помня името му.
В онази нощ
нямаше сили да ми го каже.
Помня само
посинелите му устни,
които гълтаха въздуха на капки -
последните капчици
от извора на живота.
В един миг притихна.
Беше престанал да се бори...
Дано почива в мир.
* * *
Сред мириса на хлор и пикоч,
там, на десетото легло,
един човек се бори тихо
за още мигове живот...
Но тези мигове са остри
и кратки - като летен дъжд,
във времето на сенокоса
полял тревата изведнъж.
С очи невиждащи той гледа
един далечен хоризонт -
там всяка болка е последна
и е последен всеки стон...
Отрекла старото си тяло,
душата пие свобода
и всичко почва отначало -
като след Края на света...
А аз прокарвам длан полека
над клепките му - топли още -
и не заплаквам за човека,
а му прошепвам: "Лека нощ!"...
© Весела Димова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.05.2006
Весела Димова. Равновесие. Варна: LiterNet, 2006
Други публикации:
Весела Димова. Равновесие. София, 2005.