Йордан Кръчмаров - Балада за Летящия холандец

БАЛАДА ЗА ЛЕТЯЩИЯ ХОЛАНДЕЦ

НАЙ-ПОСЛЕ ПЛЪХОВЕТЕ ПОБЯГНАХА ОТ КОРАБА.
Платната станаха парцали,
мъчително изтляха в гъстата мъгла
и дълго над мачтите кръжаха черни и лютиви сажди.

Екипажът ми възседна празни бурета,
пришпори ги върху солените вълни на океана,
след опашките на плъховете полетя.

Но от небето виснаха
безмилостните пипала на октоподи
и бесеха на педя от вълните ездач подир ездач.

НА МОСТИКА ОСТАНАХ САМ.

САМА УДАРИ ДРЕВНАТА МИ КОРАБНА КАМБАНА.

НАСТАВАШЕ ЧАСЪТ НА МОЕТО СПАСЕНИЕ И КРАЯТ НА СВЕТА.

ЗАПОЧНАХ ДА СИ СПОМНЯМ ЗАБРАВЕНИ СЛОВА,
МОЛИТВИ И СТРАДАНИЯ...

СНОЩИ, ИЗДУХАНА ПРЕЗ НОЗДРИТЕ НА УРАГАНА, НА ПАЛУБАТА ПАДНА ИЗВАЯНА ОТ КАЛ ЖЕНА... ДРИПАВА И ГРОЗНА. СЛЯПА.

Протягаше ръцете си към мен и все по-ясно чувах стенещия глас, докато една вълна не го разми и го отнесе с грохот в мрака:

Капитане, знаеш ли какво е
наказание?

Забравил съм. Не мога да си спомня...
Но знам, че имаше земя, пристанища и кръчми... Преди хилядолетия една проститутка на моето рамо заспа и се превърна в цвете.
Сега е прах, постеля за щуреца.

Може би сънят е
наказание?

А колко нощи не съм спал!... И не успях да преброя звездите. Всяка вечер в небето над мене избухваха все нови и нови, сякаш пасажи невиждана риба хвърля облаци млечен хайвер. Вих под звездите - самотен и дрипав. От гърдите си с нокти кожата драх. С пепел посипвах косите си... Знае ли някой, защо оцелях?

Може би смъртта е
наказание?

Спомням си сянката на един фараон, който зазида живота си под купища камъни. А някакъв смахнат поет с късче магарешка кожа си купи безсмъртие. По-късно имаше друг, но него го клаха с трион - беше стигнал до островче истина. Тогава не плаках...

Може би безсмъртието е
наказание?

Спомням си восъчните свещи, запалени в основата на кръста. Прокажените бяха снели от главите позорните чували и с радост съзерцаваха картините от бездните на ада... Защото беше казано - Последните ще станат Първи.

Може би утехата е
наказание?

В окото на тайфун самотен скитник ми разказа, че ще прекоси пространството върху перо от птица... Удави се с изблещени очи... Преди да се простя със него, признах, че съм Летящия холандец.

Може би страхът е
наказание?

... Сега съм сам. Без екипаж. Без плъхове.
Но как ли плъховете ще достигнат с голите си лапи до спасение? Дори да стигнат, всеки плъх таи в сърцето си надежда, че другият ще бъде сложен за вечеря вместо него...
И ще изтегли кървавия жребий.

Може би надеждата е
наказание?

Миражите на водната пустиня много пъти раждаха на хоризонта хляб и сол. Летях към хляба и солта безумен, побеснял, с отворена уста като акула...
С ярост и печал на дъното изпращах ветроходи.
Вярвах, че Бог ще се смили заради невинните и душата ми с петата си ще смаже.

Може би вярата е
наказание?

Сега съм стар... Безкрайно стар... Най-старото копито на земята... Спомням си - обичах... Но кога? Къде? Кого? Защо?
Спомням си, че ме болеше, когато вятърът ме окова с юздата си и бях осъден да вървя покорно като кон... Но кога? Защо?...
Не е ли вече все едно, когато Вечността с отворени обятия праха на тялото ми чака?

Може би примирението е
наказание?

И все летя, летя върху вълните... Без пристан, без посока, без покой. Компасът сам избираше посоката, а аз се смях... и плаках..., и мълчах...
Нарекоха коритото ми ОТЧАЯНИЕ... Защо?
Дори и червеят пълзи сред мрака и без ропот гризе пръст, докато най-сетне и самият стане пръст. И друг започне да го гризе... Сред залеза танцуват еднодневките и падат, покосени от грозно отчаяние и от любов, и само миг е техният живот... като че ли костенурките държат върху корубите си грохналата вечност?

Може би страданието е
наказание?

Добре, че има смърт, душата да почине... И да забрави тежкия си път. През колко урагана минах?... Забравил съм, не мога да си спомня. Това петно ръжда нима е златната ми шпага или смарагда от божигробския ми кръст?... Забравил съм. Не помня... А трябва да си спомня.

Може би забравата е
наказание?

НО КОЯ БЕШЕ ТАЗИ ЖЕНА, ИЗДУХАНА ПРЕЗ НОЗДРИТЕ НА УРАГАНА?

Дрипава и грозна. Сляпа. Защо протягаше с отчаяние ръцете си към мен?

Нима е Божията майка или сестрата на Смъртта - Съдбата?

ЕТО Я! ТЯ ПАК СТОИ НА МОСТИКА И ТЪРСИ РУЛЯ!

Косите й са бели като северния сняг, нозете черни като нощ, ръцете - овъглени от студ и мълнии...

Горката, от очите й текат сълзи, но тя не вижда, че сълзите я разтапят...

НЕЩАСТНИЦЕ, КОЯ СИ ТИ?

АЗ ЛИ, КАПИТАНЕ? АЗ СЪМ ТВОЕТО СПАСЕНИЕ!

Аз съм твоят най-последен сън, нахлул в душата ти внезапно с хилядите капки дъжд преди зората. Тогава на безименния хълм ти слушаше как тихичко се молеше тревата и пиеше от устните ми благодат. Аз съм твоя най-последен сън, когато ти в постелята се мяташе и обещаваше да сложиш пред нозете ми сърцето си, защото в джоба ти не дрънкаха изрязани слънца от злато...

Аз съм онзи остър нож, пробол гърдите на пирата, на онзи дрипав скитник, посегнал към една моминска риза с чаша вино. Клетият, не знаеше, че ризата ми носи смърт, че тя е наказание... Избрах си твоя нож, той беше чист като сълза и бърз като светкавица. Извлякоха убития навън, а аз потънах срамежливо в кожената ножница. Не исках да узнаеш, че за миг в дланта ти се потеше безмилостната смърт.

... Аз съм песента. Аз съм твоята тъжна и весела песен, която ти пееше с примка на гърлото и бавно затягаше примката с каменни пръсти палачът. Морето беше разтворената пазва на живота, а ти стоеше върху бурето под реята и пееше, че пукната пара не струва вилата на дявола пред конопената ласка на въжето. Смилиха се пред песента и те продадоха като животно в първото пристанище... Господи, каква ти песен от тогава - само плач...

... Аз съм шепата лъскави гвоздеи, с които закова ковчега на бездомната старица и за пръв път в живота си заплака, разбрал, че най-скъпото и най-неповторимото на този свят е майчиното мляко! Гробарите играеха на зарове, а ти ковеше лъскавите гвоздеи и шепнеше молитви и проклятия... Гробарите заровиха молитвите в земята.

... Аз съм жаждата от каменния остров, когато пиеше вместо вода от вените си кръв и бродеше отчаян и молеше небето да подхвърли в пробитата ти шапка капка дъжд... Аз съм жаждата, с която скова от костите на мъртвите мореплаватели спасителния сал, но салът пред брега потъна, защото нямаше душа. И разбра, че жаждата ти за живот бавно те превръща в звяр... Потъна до колене в пясъка от срам. А беше сам...

... Аз съм страшната стихия, строшила мачтите на каравелата, издула като бременна кобила трюма си, наблъскан с индианско злато. Тогава капитанът с дървения крак изплашено заграчи, но моряците го хвърлиха зад борда да повърне глътнатия страх и връчиха на тебе руля. Ти можеше да плюеш крачка срещу вятъра, да изпиеш пълно дуло на аркебуз със ром и да развяваш прав косата си.

ТАНГО ЗА САМОТНИЯ МОРЕПЛАВАТЕЛ

Забравил съм - Земята има дъх!
И въздухът над нея не свисти.
Понякога само трополят по нея
с подковани обуща светкавици
и живи погребани в кратери
отчаяно цвилят червени коне.
Земята е родилен дом,
огромен остров, убежище и гроб
на прокажени, поети и предатели...
Земята ражда вино. И отрова...
(Спомням си едно ръкостискане
отпреди няколко века...)
Бутилка вино за последното писмо.
Кой знае накъде, на кой пустинен бряг
вълните кухата бутилка
с прощалните ми думи ще запратят...

1986

© Йордан Кръчмаров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 16.05.2006
Йордан Кръчмаров. Полюшвана от вятъра мишена. Съставител: Сашо Серафимов. Варна: LiterNet, 2006