ДЯДО ПЕТКО
Георги Виденов
Връщах се от връх Мургаш. На около 150 м пред мен гледам някакво човече. Забързах се. Беше много възрастен мъж. Отиваше към село Врачеш. Вървеше много бавно - няколко крачки и спираше. Беше с тояжка, но изправен. Дребен и слаб.
- Добър ден - му казах.
Старецът трепна уплашено, явно недочуваше и не е усетил кога съм го настигнал.
- А, добър ден, изплаши ме. - И веднага попита:
- Ти чий син си?
Като разбра чий син съм, широко се усмихна и каза:
- Ама ние с тебе сме далечна рода, но не се познаваме. А ти си много млад, а аз вече съм най-старият в селото.
- Дядо, а ти как се казваш?
- Казвам се дядо Петко. И измислям народни песни. Искаш ли да ти кажа една песен за майстор Вуно.
И заразказва дядо Петко за майстор Вуно, построил часовниковата кула в Ботевград.
Слушах и гледах умните му очи, високото чело, а песента му нямаше край. Думи за възхвала на майстор Вуно се лееха от устата му.
Дядо Петко свърши песента и побърза да каже:
- Аз съм измислил още песни.
Докато стигнем до селото, с неговото бавно ходене, той рецитира песни за всичките домашни животни, сватбарски песни, песни за моми и ергени... Чудех се откъде тази памет, тази мисъл в този едва жив човек!
В самото начало на селото дядо Петко спря и каза:
- Аз живея в тази къща.
- Дядо Петко, като ти е трудно ходенето, защо си отишъл толкова далече от селото?
- Защото съм много стар и може скоро да умра. Затова излизам - да погледам къде съм ходил като млад. Хайде довиждане, момче. И дано се видим пак.
Не се видяхме! Дядо Петко си отиде от този свят! По-късно срещнах дъщеря му и я попитах пази ли песните му, а тя:
- Какви песни е написал дядо ти Петко? Та той беше неграмотен!
© Георги Виденов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.07.2006, № 7 (80)