Росица Борковски - Писмо до единствената приятелка Г.

ПИСМО ДО ЕДИНСТВЕНАТА ПРИЯТЕЛКА Г.

Росица Борковски

с помощта и вдъхновението на Гергана Синигерска

Все същия сън сънувам, че косата ми не спира да пада. Брат ти, както никога приживе, прокарва пръсти през нея и между тях дълги кичури остават. Знам, че е неизбежно, но тая все пак надежда.

А сега приятното:

От хайкуто ти мирише на сняг, който се готви да натрупа в малко селце, където рядко човек ще се мерне, само комините нещо във въздуха пишат, сякаш на снега знак дават.

Пък аз тая сутрин, докато приресвах косата си (или по-точно това, което е останало от нея след съня), за да изглеждам спретната като седна да ти пиша (иначе си лежа 5 за 4 :), се загледах в огледалото как на гребена пръстите белите кичури галят и годините назад сричат, а аз на моята неграмотност се радвах.

И ето как двете с теб написахме малка Приказка за тихо пропукващи керемиди, вещаещи зима, за безлюдно село с грамотни комини, които снега зоват, и за една жена, чийто полуграмотен гребен срича снега на времето, а тя самата на своята неграмотност незнайно защо се радва.

Понякога ми се струва, че животът ми на счупена стомна прилича и сега, накрая, когато парчетата случайно избирам и ги редя, все приказка някаква бълбука.

Виж човек, като има време, какви ги измисля. Но май работата не е във времето. Скоро ще имам цялото време на Вселената и НИЩО няма да измисля. Пък и аз не съм неграмотна. Дали брат ти ще ме чака там?

Целуни децата, твоето и на брат ти,

Б.