Росица Борковски - Чай и рози

ЧАЙ И РОЗИ

Росица Борковски

В кухнята бях. Чай си правех, когато я видях от банята да излиза с букетчето градински рози, дето оня ден й подарих. Помня, на връщане от магазина купих тия три рози - с очи на деца от дом за сираци.

Сега с тях в ръка и празна ваза тя нещо се суетеше. Гола. Напред-назад. От косата й сребърни капки се стичаха - надолу по времето на тялото й, надолу по моите забравени ласки.

- Какво търсиш? - питам.

- Пирон - отвръща.

Тя винаги прави така - почне едно, за друго се сети, седне да си почине, скокне за първото.

- Защо ти е пирон?

- За цветята. Да ги окача надолу, че да изсъхнат.

- Те и така ще увехнат - казвам.

- Знам - отговаря, - цветовете им ще опадат, а после стеблата им, разкапани от водата, ще вонят.

- Неизбежно е.

- Не е. Като ги изсуша, ще ги запазя.

Тя е такава - иска да запази. Къта, прибира, трупа ли, трупа.

- Да ти помогна ли? - предлагам.

- И сама ще се оправя. Само ми донеси чука от горното чекмедже в кухнята.

А после, докато забиваше пирона в стената, си помисли: „Не вехнат. Изсушените цветя не вехнат”. Чух я.

Но чаят изстива, вън и вътре притъмнява и символите избледняват.