Петя Караколева

ЗИМА

Петя Караколева

Зимата триеше ли, триеше черната дъска на нощта и върху гората се сипеше тебеширен прах. Така изглеждаше през нощта, защото беше тъмно и не се виждаше добре, но когато се съмна, всички видяха, че над гората бе навалял сняг. Толкова бял, че Бялото зайче се загуби в него и не можеше да се намери.

- Усещам, че съм някъде наблизо - викаше то, - а пък не се виждам. Помо-о-ощ!

На помощ му се притече студът. Убоде го с една ледена игличка по нослето и Зайчето си рече:

- Аха, ето го нослето ми. То е отпред, значи аз съм зад него!

И заподскача като бяла преспичка из гората. Преспичка с крачета. И тия крачета пишеха по снега със скокливи букви: "Ех, че весела зима!"