Петя Караколева - Синьото цвете

СИНЬОТО ЦВЕТЕ

Петя Караколева

В едно слънчево утро на горската поляна, кръгла като око на гугутка, поникна синьо цвете. С тънко стъбълце, с две крехки листенца.

Шипковият храст, който току-що се беше събудил и се гиздеше с огърлица от роса, го погледна недоволно и попита:

- Хей, как се казваш?

- Не зная, нямам име - рече цветето.

- Ха! Дръжката ти тънка-тънка, ще се счупи от най-лекия полъх на вятъра, листата ти са само две, отгоре на това без име! Премести се на другия край на поляната - току-виж някой помислил, че сме роднини, ще потъна в земята от срам!

- Добре, но - синьото цвете се опита да обясни, че веднага би се преместило, ако можеше да ходи, ала точно в този миг на поляната кацна уморена чучулига.

- Умирам от жажда - едва промълви тя, - дайте ми капка роса.

- О! - възмути се шипката. - Не мога да раздавам росата си на всеки срещнат! Ще обеднея! Няма с какво да крася цветовете си!

- Заповядай - поднесе синята си чашка цветето. - Мислех да се измия с росата, но виждам, че на теб е по-нужна…

Чучулигата пи, съживи се и весело изчурулика:

- Ти ме спаси от смърт. Искаш ли да направя нещо за теб?

- Когато даваш, не бива да го правиш с мисълта, че ще получиш нещо в замяна - каза синьото цвете. - На мен нищо не ми трябва, но ако няма да те затрудня много, моля те, пренеси ме в другия край на поляната, за да не преча на шипката.

- Това е лесно, ще те науча да летиш! - И чучулигата запя. Дали защото в песента й звънтяха криле на птица, устремени към висините, или защото бе направило добро, но цветето изведнъж усети как листенцата му трепнаха: нагоре, надолу; веднъж, още веднъж...

- Летя! - викна то. - Летя!

И се вдигна над поляната, над гората, високо-високо в небето.

А когато ожадня, кацна на брега на едно езеро.

- Може ли да пия от твоята вода?

- Разбира се. Нали водата е за това - да утолява жаждата - отвърна езерото. Ромонът му беше тъжен, защото всяка вечер три звезди идваха да се изкъпят в него и все казваха: “Колко хубаво щеше да бъде, ако езерото не беше толкова прозрачно, а синьо като небето!” То искаше да ги зарадва, а не можеше - не знаеше как.

- Аз ще ти помогна! - Синьото цвете потопи листенца в езерото и то стана синьо, дори по-синьо от небето.

А цветето, което нямаше име, загуби и багрите на листата си - те станаха съвсем-съвсем прозрачни. Но беше щастливо. Заради езерото.

- Остани тук тази вечер - покани го то. - Ще видиш как се къпят звездите, красиво е.

Когато слънцето залезе, звездите се сипнаха по небето. Трите най-ярки си изпредоха стълбичка от светлина и се спуснаха долу. Затанцуваха, засияха.

- Ой, колко красиво е станало нашето езеро! По-синьо дори от небето!

- Това малко цвете ми подари багрите на листата си, за да ви зарадвам - каза им езерото.

- Така ли? - звънна най-малката. - Тогава аз ще го поръся с моя звезден прах, та да стане сребърно като мен.

- А пък аз - звънна втората - ще му подаря огърлицата си от пъстри мъниста. Ще ги пръсна по листата му, за да станат на точици и още по-красиви.

- Как се казваш? - звънна третата, най-голямата. - Искам да споменавам името ти с добро.

- Не зная, нямам име...

- Тогава аз ще ти подаря име. Наричай се Пеперуда!

- Пеперуда? Какво значи то на вашия звезден език?

- Летящо цвете.

- Сега вече шипката няма да се срамува от мен! - усмихна се цветето-пеперуда и отлетя към кръглата като око на гургулица поляна.

Кацна на върха на шипката и каза:

- Имам име. Пеперуда.

Шипката го погледна и не повярва на очите си.

- Как се случи така - възкликна тя, - че ти беше грозно и без име, а сега си по-красиво от всички цветя, с такова хубаво име?

После сведе поглед към цветовете си - те повяхваха, макар че бяха накичени с роса, и разбра:

- Не обеднява, който дава на другите. Обеднява, който пази всичко за себе си.