СНЕГЪТ
Все по-бял се струпва снегът...
Белотата му ме поглъща
с вълчи глад и с вълчи студ.
И душата ми тъй го поглъща.
Плува всичко в тишина
по-глуха от глухите дънери
на онемялата в бяло гора...
Сякаш всичко в очите ми
свършва.
Даже тези непосилни следи,
дето още зад мен лъкатушат
като моите стихове -
свършват и те
в тъмната глъб на гледците ми.
И се ширва безпаметна тук,
в пустото бяло пространство,
с вълчи глад и с вълчи студ
душа на всемирен Странник!...
© Владимир Луков
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.04.2005
Владимир Луков. Двойникът. Избрани стихотворения. Варна: LiterNet, 2005