Надежда Вълканова

ВЕЧНОСТ

Очите ми -
бездънни кладенци,
попили влагата
на оставащите истини,
сухи са като пустиня.
Изплаках болката,
лястовици
свиха си гнездо
от калните ми стъпки.

По камъни
препъна се пътеката
и сви, надвесена
над гаснещия залез.

Броя звезди
в надбягване с времето.
Приспивам
малките "овчици",
затворени в кошара,
а една все не ми достига.

В пороя
на есенния листопад
остарявам всяка пролет
и се събуждам
пред зимата, готова
за вечните пространства,
заледени под нозете ми.

Откъснат леден блок
във вечността на океана,
не потъвам, разтварям се,
за да остана.