Надежда Станилова - Ежко-Смешко

ЕЖКО-СМЕШКО

Надежда Станилова

След разходка във гората, Ежко седна на тревата, но видя, че таз полянка - със прошарената сянка, е покрита с таралежи. Малки, боцкащи и свежи! Откъде ли са дошли? Нямаше ги тук преди. Бяха толкова надути - като храбреци-хайдути.

Точно ей-такъв юнак боцна ежковия крак.

- Таралеж да ме боде?! Ще му дам да разбере!... - И с наострени бодли тръгна да се защити.

- Кой от нас е таралеж? Да си тръгва! Беж, беж, беж! - каза мъничкото нещо и нацупи се зловещо.

- Значи си мъник-бодил! Под дървото си се скрил!

- Не позна отново, Ежко! Аз съм също бодлидрешко, но не съм свиреп бодил... Май не знаеш, Ежко мил?

Щом не са бодили диви, нито таралежи сиви, то какво ли е това?

Ежко изведнъж разбра: бе черупката на кестен! Ех, че случай неуместен! Как се беше заблудил, истински наивник бил! Нищо, ще измисли трик, като истински умник... А с лъжата за другар ще надвие всяка твар.

- Ако трябва да съм честен - знаех си, че ти си кестен. Кротко дремеш на тревата, галиш всеки по краката. А това бодли ли са?! Меки като пухче са! Виж ги моите бодли: боцкат остро, да боли... - агресивно каза Ежко и пристъпи тежко-тежко.

Кестените от дървото бяха чули съществото, дето лъжеше ужасно и се правеше на страшно. Плодовете във черупки, сгушени като в хралупки, се превърнаха в куршуми. Без въпроси и без думи стреляха с един гърмеж.

Ежко се опита: беж!, но бе тежко наранен и ужасно засрамен. Завъртя се два-три пъти и отърси от гърба си кестеновите бодли, остри като сто игли.

- Помощ! - жално глас проточи и от болка с вик подскочи.

Смях настигна таралежа. Той препусна по манежа - вън от горската полянка със прошарената сянка и от срам се сви в кълбо.

"Лъжеш ли - не е добро!" - си помисли огорчен в есенния слънчев ден.