Коста Бенчев - Бележки за същността на литературата

БЕЛЕЖКИ ЗА СЪЩНОСТТА НА ЛИТЕРАТУРАТА

Коста Бенчев

web

А.) Мит, фолклор и антропогенеза

Същността на литературата, както на всичко друго, може да бъде схваната само като бъде изяснено нейното възникване - исторически. Макар и възникнала само веднъж, литературата не спира да има история, което означава, че същността й се променя в съответствие с промяната на факторите, предизвикали самата литература. Тези фактори са обществени, а измежду тях най-важно е как отношенията на производство (определени на свой ред от отношенията на собственост) влияят върху езика. Възникнала само веднъж, литературата по необходимост ще загине също еднократно, също като своята основа - езикът, носещ в себе си дадени обществени отношения.
Историята на литературата се дели на два големи периода - литература в докласовото (първобитното) общество и литература в класовите общества (робовладелската античност, феодалното средновековие; в капитализма и в социализма). Всички други деления на историята на литературата са произволни - прекалено тесни.
Литературата в докласовото общество е фолклор (незаписана и колективна - в смисъл, че не се знае кой е авторът, а и произведението може да се променя до неопределена степен от всички), а литературата (в тесен смисъл - обозначавана по-нататък от нас с голяма буква) в класовите общества е писмена и авторова (произведението не може да се променя от никого). Тези два модуса за съществуване на литературата са причинени от обстоятелството, че в класовите общества литературата има същия статут, какъвто има собствеността - частен, а не публичен както при фолклора.
Ние наричаме единството от мит, фолклор и литература „словесност” (независимо писмена или не).
Фолклорът и Литературата се създават от homo sapiens, т.е. от кроманьонците и общата им възраст е не повече от 100 000 години. Под въпрос е колко точно - може би не по-малко от 50 000 години (моментът около който изчезват неандерталците). В периода между 50 000-100 000 години назад (в средния палеолит) ние поместваме общия и единствен родител и на двете - митът: основна и единствена форма и изказ на първобитното (кроманьонско) съзнание. Затова разглеждаме мита, фолклора и литературата като присъщи само на кроманьонците - поради липса на по-точни данни. Какво се е случило преди това - имали ли са неандерталците или пред-хората още по-рано митология и/или фолклор, или някакви съвсем различни форми на съзнание и езиков изказ, си остава отворен въпрос. Също така неясно е дали словесността на неандерталците е била снета в тази на кроманьонците или не. За нас е ясно само, че литературата не е възможна без членоразделен език, без да е ясно кога се появява членоразделният език - дали при кроманьонците, или при неандерталците, или още по-рано. Накратко: митът е довел до възникването първо на фолклора (в късния палеолит и в неолита), после на литературата (първо в енеолита - медната, а и по-късно - в бронзовата епоха), като те са започнали съответно в един момент да съ-съществуват (първото не е изчезнало след появата на второто). Фолклор и Литература не могат да съществуват като заедно и едновременно пораждащи се, а само като спомен за фолклора, предаван (вече писмено) в епохата на Литературата. Същото се отнася за мита и фолклора.
Какво е митът и защо възниква той? Възниква ли в кроманьонството за пръв път, или още в неандерталството? Има ли два типа митология - неандерталска и кроманьонска? По необходимост ли митът е довел до фолклора, а фолклорът - до литературата или случайно? Или в единия преход необходимо, а в другия случайно? Или обратно? Или и двете са необходими? Или и двете случайни? Каква е съдбата на мита в епохата на Литературата - той неотменима съставка на човешкото съзнание и въобще словесност ли е, или не? Продължава ли да захранва или не литературата с теми и изразни средства? Отговорът на тези въпроси не е само-разбираемо положителен.
Вероятно има две следващи се във времето форми на матриархат: първата в още безкласовото общество (Матриархат-А) на пред-кроманьонците (тук не се занимаваме с въпроса дали кроманьонците директно следват от неандерталците, или се развиват от същата клонка, от която са се развили неандeрталците, но без пресичане с тях, само че по-бързо, макар и неясно защо) и втората: в също така безкласовото общество на кроманьонците (Матриархат Б: собствено т.нар. първобитни хора). Положението обаче не е същото с патриархата: нямаме един все още в безкласовото (първобитното) общество, да го наречем Патриархат-А: непосредствено следващ Матриархат-Б, и един втори патриархат - първа фаза в развитието на класовото, робовладелско общество - Патриархат-Б (такива са напр. Моисеевата и Омировата реалности). Имаме само един патриархат и това е в началото на първото класово общество - робовладелското. Трябва да имаме предвид, че първите роби са били майката и децата, а първият робовладелец - мъжът.
Митологията се развива в Матриархат-А. Фолклорът се развива в Матриархат-Б. Литературата се развива в Патриархата. Така само биха се видели тесните връзки на словесността с формите на брак, семейство, сексуалност. Всяка Литература е патриархатна и експлоатационна, като същото важи за нейната основна трансмисия - метафората. По това тя се различава от метонимичния фолклор и от липсата изобщо на фигури при мита. Митът е буквален, защото е реалистичен.

Б.) Перформативът

Езикът - единство от експресия, прескрипция и дескрипция - единство в нещо четвърто, различно от трите му съставки? Този му строеж е свързан с различните каузалности при видовете битие - неодушевено, живо и човешко. Той е единство не в нещо четвърто, а в самото си трето: мога да псувам дъжда; мога да се карам на кучето и/или да го мамя/да му заповядвам. Мога да обиждам човека и/или да го карам да върши нещо и/или да го осведомявам и т.н. Потенциалът за тройна употреба е необходимото условие за комуникация. Кое е достатъчното - литературата ли (парадоксът на уникално общуване чрез употреба на универсалии)?
Литературата се появява като резултат от усилието на езика той да не забрави сам себе си. Това изглежда много възвишено и метафизично, но не е и не се употребява в преносен смисъл а в буквално-психологистки такъв. То е като изчезването на душата у примитивните народи - знае се, че при някои племена от време на време психиката (без да има болестно състояние) бързо отслабва и човек пада и лежи в несвяст, без да реагира. Съзнанието му се губи, човешкото още е твърде слабо у него. Такава е била истинската роля на литературата, а може би дори на мита в процеса на поява на човека - тя се е появила като мнемоническо, ритмично упражнение човекът да не забрави езика си. Така - да не го напусне съзнанието му. Така - да не престане да бъде човек. Неслучайно митовете и ранният фолклор са съсредоточени върху миналото. Те помнят общата обективна история точно както литературата помни индивидуалното субективно съзнание. Те са първите победи на човека срещу света на предметите. Затова колкото е по-древна една словесност, с толкова по-постоянни епитети и синтактични обрати си служи тя - средство за запомняне (в самото начало - в буквален смисъл!). Затова епическата трева е зелена и през епическата зима, а шлемовеецът е такъв и след като вече (примерно) е обезглавен.
Именно затова обаче те са прекалено субективни от днешна гледна точка. Затова митичното битие (фетишизъм, анимизъм) ни изглежда човекоподобно (макар и голямо), затова хаосът се превръща в космос, когато логосът го подрежда като избира да заживее там като в свой дом - къщата на олимпийските богове. Затова диваците се струват на Просвещението детински. Старата литература не е обективна, най-малкото пък по-обективна от новата. И оттогава насам отношението към нещата се характеризира с все по-нарастващ субективизъм: точно обратно на Платоновите догми за преход от Златен към Железен век (митологията на упадъка във философията на историята). Трябва да се направи опит за доказване, че Омир и Есхил са по-субективни от Гьоте и Толстой. Същото - за Сафо и Хезиод спрямо Байрон и Т. С. Елиът, да речем. Нима езикът на Вергилий е по-мощен от езика на Джойс?
Да се забравят деленията на древни и нови, наивно и сантиментално, класично и романтично - те са прекалено повърхностни. Ние сме по-обективни, защото сме по-перформативни!
Догмата за изгубения Златен век в теологичен план съответства на мита за изгубения рай. За нас обаче раят не е бил изгубен, тъй като никога не е съществувал. Съществувал е само Адът. Раят е въпрос на бъдеще - в никой случай сигурно. Това движение е успоредно на схващането за перформатива: не е вярно че някогашните шамани са владеели таен и могъщ език, език на първозданните същности (при който произнасянето на нещо е било равнозначно с неговото създаване в същия този момент по силата единствено на произнасянето; естествено, произнасянето на новосъздавано е означавало, че на нещото още липсва име, т.е. този език е създавал нещата чрез именуване - напр. „Да бъде светлина!”, а не просто беззъбото казване „светлина” - което нищо не означава), от който сега ние сме отпаднали. Тъкмо наопаки: езикът става все по-перформативен, защото литературата става все по-обективна. Това означава, че степента на митичност нараства, а не намалява в течение на общественото време. И така ще бъде до изчезването на Литературата. Която няма да изчезне по литературни причини, а чрез действие, макар не обезателно грубо или нарочно - точно тъй, както са изчезнали митът и фолклорът като дейности но - запазени в спомена. Защото не можеш да пазиш нещо, преди да си спрял да го правиш, понеже не можеш да започнеш да помниш, ако вече не си започнал да мислиш, а от друга страна, не е възможно да мислиш, докато все още правиш (противоречието между спонтанно и рефлексивно). Тези процеси са отпреди съзерцателно-репрезентативното разпадане на акта на знак и реалност, а вътре в знака - на означаващо (звук) и означаемо (смисъл). Тези процеси са и преди опитът означаващото и означаемото да бъдат отъждествени. Ето защо те са генерално недостъпни за, и неподатливи спрямо, семиотичен анализ.
Как митологията, респ. по-късните й потомци - фолклор и литература, са свързани с обективната теогония (теологията) и със субективната теогония (формирането на категориите на съзнанието)? Каква е тук функцията на Литературата - неотменна черта от съвременното съзнание ли е тя?

В.) Формалистика

Същността на литературата е връзката между сюжет, жанр и фигура. Както фигурата съкращава преживяването и познанието, така и жанрът скъсява разказа - жанрът е форма за подреждане на сюжета. Самият сюжет е начин за организиране на живота. При това - жанр в най-широкия смисъл: от романа до автобиографията, от диалога до писмото. На системата на фигурите трябва да се съпостави системата на жанровете. След това: на системата на жанровете - системата на сюжетите (краен брой ли са възможните сюжети в Литературата?). Нека отбележим, че при мита почти няма жанрове, както няма и фигури, както няма и кой знае колко оригинални и многообразнни сюжети. Нещата се поусложняват, но все още обозримо - при фолклора.
Най-добре тази връзка (между сюжет, жанр и фигура) се получава, когато пишещият изповядва убеждението (при капитализма, в частност, всяка друга нагласа е фалшива) за трагичния характер на живота: същият в крайна сметка подражава на жанра „трагедия”: неискано начало, неотстраними обстоятелства, противоположен на целенасоченото действие резултат, разруха за всички в края, неотстранимо късно разкритие на главния факт: господството на случайност с ранга на необходимост, т.е. на сляпата игра на атомични сили.
Свършва ли литературната формалистика с реториката като учение за тропите (фигурите на речта) или трябва да продължим към формализация на стила? Възможна ли е една формална стилистика?
Въможен ли е един чисто обектен език, език без тропи? Играе ли тук разлика различението между естествени и изкуствени езици? Възможна ли е литуратура на изкуствен език - не от типа на есперанто, а от типа на математическата логика или нотите, или на хореографските знаци и пр.? Какво става, когато чрез една фигура се изрази друга фигура? Когато езикът изрази себе си и когато, умножавайки се по самия себе си, се окаже „на квадрат”? Само един път ли е възможно това в рефлективното пространство, или не? Език на трета и по-висока степен - или тогава ще се повтаря до безкрайност едно и също: както че винаги когато мисля, че мисля, че мисля, че мисля и т.н., всъщност не излизам от ситуацията да мисля, че мисля и толкова? Това е литературата - език за езика, фигура на фигурата: може да е метафора на метонимията, а може и да е метонимия на метафората, а може да е и метонимия на метонимията или метафора на метафората - кое точно е литература? Изглежда - метафората на метафората. Ами комбинациите между другите фигури? Повтаряме - митологичното съзнание е нефигурно (не анти-фигурно!), фолклорното съзнание е метонимично, Литературното съзнание - метафорично.
Възможна ли е литература без фигури? Какво са фигурите - за целта „компресиране на времето” ли са се появили те и съзнателно, или не? Фигурите се появяват по същата причина, по която се появява литературата изобщо, тъй като самата тя се появява само чрез тях: поради напрежението между емоционално, волево и репрезентативно в езика. Фигурите уж казват нещо (информират), а всъщност показват, т.е. винаги остава нещо непоказано (това именно, което, за да бъде показвано, трябва да не спира да се показва). Фигурите разказват, като по този начин не могат да избягат от деформациите на смисъл (т.е. употребата им) във времето - понеже не е възможно в едно време да казваш две думи. Фигурите се появяват винаги, когато изначалната перформативност на езика се налага да придобие обективно съдържание, когато възклицанието пожелава да придобие статут на съждение. Затова не са възможни принципно обектни и еднозначни, „незаразени” от фигуративност, езици - точно както не са възможни непротиворечиви и пълни формално-логически системи. Принципно езикът деформира идеите (не защото те са готови преди него и той ги превежда зле, а защото участва в процеса на появата им!), които пък деформират преживяванията. Фигурите деформират езика и така двойно деформират живота в идеален план и тройно - в реален. Така и литературата обвързва психологията на индивидите (техните желания и намерения - волевото) с обективността на социално-служебното им положение (обективно-информативното) в любовния афект (емоционално-експресивното). Защото в края на краищата всяка литература, както и всеки език, е (в класовите общества!) идеология, т.е. реторика на афектите. И затова литература, реторика (не само като система на тропите, но и като теория на убеждаването и методика на красноречието) и идеология ще изчезнат заедно. Там някъде ще се променят и афектите - никой не знае как.

Г.) Литературната идеология

Защо Литературата се занимава с любовта? Защото любовта в сегашния смисъл, да я наречем и нея с главна буква - половата връзка между душите на светски-ориентирани индивиди - се появява едва в началото на капитализма (Ромео и Жулиета още не са капиталисти - неслучайно са толкова млади; неслучайно и те избират да умрат - макар и против волята си, защото и двамата са потомци на богати фамилии; само двама богати могат да си позволят да правят избори относно тоталността на съществуването и връзката си с други хора - между бедни и бедни или богати и бедни/бедни и богати това не е възможно). И тази Любов прикрива факта на класовото разделение и невъзможност за комуникация. Така и Литературата като инструмент на идеологията се съсредоточава върху замазването на факта, че езикът не е един за всички и се опитва да прокара тази политика в най-подобния на свят свой жанр: романът. Затова именно и литературата на зрелия капитализъм е романът.
Романът е подготвен от афоризмите, фрагментите и максимите - колкото и странно да е това; не по съвпадение първите буржоазни романи са близо до епистоларната форма. Те предизвестяват усещането си за внезапна смърт, което е структурата на уволнението - най-критичното световно преживяване при капитализма.
Средновековието и социализмът имат много по-слаби литератури в сравнение с Античността и капитализма - защото имат други, обективни есхатологии; защото не са трагични. Защото са със силни концесии в полза на аналогията и алегорията вместо с наследствени права върху метафората.
Литературата (а също така - и езикът) не създава свят, нито го разкрива или формира, нито е поле на свободата, нито е универсално знание, съдържащо в съкратен вид всички други знания, нито естествените езици са най-съвършените езици. Така тук се изправяме против цялото модерно литературознание.
Срещу господството на метафората - главната фигура в бъдещата словесност (която вече няма да е литература), може би ще бъде отново метонимията. Метафората е множество от метонимии - органично ли е то? Идеологията, казахме, е метафорична. Кой е нейният метонимичен аналог?
В едно хипотетично ново безкласово общество Литературата (както и изкуството в досегашния си смисъл, а така също съответно и любовта) би трябвало да изчезне. Ще може ли сегашната Литература обаче все още да внушава нещо, след като единственото, което се променя в историята - икономическите отношения - ще се е променило коренно? Защото идеи за справедливост има само там и (от)тогава, откакто има частна собственост - затова заповедите в Стария Завет ни изглеждат вечни, а те не са - просто не са/не сме се променили достатъчно много оттогава, тъй като и тогава и сега все живеем в общества с частна собственост върху средствата за производство.
Базисната невъзможност на частната собственост е аналогична на принципната невъзможност на частния (индивидуален) език - езикът за един само човек. Ако имаше човек, който да измисли и говори един изцяло негов си език, това нямаше да бъде някакъв човек, а някой бог. Не случайно основният религиозен жанр е молитвата (монологът). Поради тази същата причина и основният психиатричен жанр е диалогът (с някой бог).
Говори ли се в ада? На какъв език се създава литературата в ада, ако там има такава? Писмено или устно е словесното творчество в ада? Това е свързано с типа комуникация или с липсата на такава, в ада. Би ли имало нужда от литература в рая? Тези екстремни въпроси най-лесно ни водят към разбиране същността на литературата. Те обаче се отговарят най-трудно.

13-14.11.2004

Други публикации:
Литературен вестник, № 8, 08.03.2005.