23

Димитър Златинов

web

Ти отдавна не живееш живота си. Някой друг го живее и го ползва за целите си, тъй превърнал те в мизерен наблюдател на себе си.

Ти знаеш това, но нищо не можеш да сториш.

Невъзможно е да се бориш с него, щото с годините той е станал прекалено силен. И обикновеното бягство не е решение, понеже как можеш да избягаш от този който е в теб?

Дори не помниш вече дали някога ти си го поканил да се настани или той се е промъкнал инкогнито. Най-вероятно си го поканил, може би от едното любопитство, може би си намирал присъствието му забавно по някакъв начин. Но бързо той те е отегчил дотолкова, че си го помолил да напусне. И тогава той е отказал, аргументирайки се, че заселването му е продължило достатъчно дълго, за да му даде правото да пребивава колкото си ще. Изглежда, че дори в този момент не си се притеснявал чак толкова, вярвайки, че веднъж показал му колко е нежелан, той ще се махне.

Но той не си бе отишъл.

Не само че бе останал, ами постепенно бе започнал да действа против теб. И го бе направил толкова изкусно, с такова завидно умение, че когато ти най-сетне бе забелязъл и решил сериозно да се заемеш с него, вече бе много късно.

Той отдавна бе навлязъл в същината ти, в центъра на съзнанието ти, тихичко бе заел толкова много от теб, парализирайки остатъка, правейки те да изглеждаш патетичен и лъжлив. С годините увереността му бе нараснала дотолкова, че навсякъде и всекиму той казваше, че всъщност е самият ти.

Сега той вярва в това толкова силно, че дори престана да забелязва присъствието ти. Той те е забравил напълно и в това е надеждата ти, че някак си ще се измъкнеш незабелязано някой ден... само да знаеше как.

© Димитър Златинов
© Веселин Веселинов, превод от английски
© Димитър Златинов, редакция на превода
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.11.2006, № 11 (84)