Габи Генчева, Владо Любенов

Таня бавно вървеше по тихата улица, побутвайки от време на време колелото, което караше тригодишният й син. Детето усърдно въртеше педалите и заето с тази дейност, бе престанало да хленчи. Тишината наоколо, цъфналите дървета и зелената трева бяха тъй различни от хаоса и прахоляка, които бе оставила в София едва тази сутрин. Жалко, че новата обстановка не можеше да окаже обичайното си въздействие. Чувстваше се по същия начин - тялото й вибрираше от напрежение, мислите й бяха изпълнени с гняв и недоволство, чувствата й - в развалини. От няколко седмици обмисляше да напусне дома си. И друг път се бе спирала на тази мисъл, но винаги усещаше, че нещата ще се оправят. Не и този път. Този път знаеше, че Виктор няма да я спре. И веднъж излязла, няма да може да се върне. “Хубави пости, няма що” - помисли си с огорчение тя. “Спазвам ограниченията в храната, а в душата ми е такава мътилка...”.

След това мислите й поеха в друга посока. Представи си как ще направи ремонт на малкото жилище, останало от майка й, как ще се пренесе в него сама, без децата, защото не искаше да избухнат спорове за тях. Не и в началото. После, когато се умори от ежедневните грижи, Виктор сам ще й ги даде. Но в тези първи дни, или може би месеци, самотата ще й се отрази толкова добре... Вече виждаше новата си кухничка, новото легло, редът и чистотата, които бяха просто невъзможни в сегашния й дом. И тишината. Отсъствието на напрежението, което създаваха несправедливите му упреци и претенции, вечно разхвърляните му вещи, хаотично разпределения му ден...

“Аз наистина не мога повече така” - продължи вътрешният й монолог. “Ако наистина ме обичаше, както непрекъснато твърди, щеше да си даде сметка колко несправедливо е всичко това. Колко ме наранява с необмислените си думи, с цялата тази агресивна енергия, която излъчва, и с невъзмутимата увереност, че той е винаги прав, а аз мога само излишно да споря и да достигам до истерия за дреболии.

Най-после стигнаха до магазина, към който се бяха запътили.

- Спри тук - каза Таня на детето и докато се чудеше къде да остави колелото му, то се заигра с една пръчка.

- Горе ръцете - подвикна някакво старче и се усмихна на сина й с беззъбата си уста.

Детето замахна с пръчката към мъжа и силно изръмжа.

“И в него има същата агресия” - помисли си Таня с огорчение - нищо, че е толкова малък.

- Много си страшен - пак се усмихна мъжът, без да се засегне от поведението на детето.

Беше облечен в изтъркан тъмносин костюм, от онези, които преди време носеха служителите на железниците. Косата му беше дълга и сплъстена, но въпреки оръфания си вид, човекът не приличаше на клошар. Може би заради светлосините очи, които излъчваха доброта.

- Хайде да купите хляба - подкани ги той и Таня най-сетне вмъкна колелото в преддверието на магазина и се отправи към щандовете.

Тя купи зеленчуци и плодове, след това започна да чете съдържанието на сладкишите, като търсеше някакви без масло и мляко. Намери един пакет, пусна го в кошницата, след това купи шоколад за детето и отново излезе.

Мъжът продължаваше да стои отвън.

- Купихте ли хляба? - запита ги той и в първия момент на Таня й стана неприятно, без да си даде сметка защо. След това тя се загледа в човека и по-скоро с интуицията си долови, че той е гладен, но вътрешното достойнство му пречи да поиска пари.

Таня отвори чантата си, извади два лева и му ги подаде, ръководена от същата интуиция.

- Вземи, да си купиш и ти - каза тя на старчето и то пое парите с благодарност, но не с онази неприятна благодарност на просяците, а с естественото смирение на изпадналия човек, който знае, че няма друг изход, освен да разчита на добрината на случайни хора.

- Благодаря - отвърна той с беззъбата си уста. - И днес не дадоха помощите, а аз съм пак без пари. Ще запаля някой ден свещичка за вас.

Той каза и още нещо, но Таня не го чу. Беше потопена в някакво ново усещане, толкова различно от това, което доскоро я владееше. Най-после бе намерила покоя, който търсеше дни наред. Едва сега чу птиците, усети мириса на люляка и не се разсърди на детето, което дърпаше шоколада от ръцете й. Седна на пейката пред магазина и започна да му дава парченца шоколад, като се мъчеше да не погуби новото усещане, като го анализира.

След малко мъжът излезе с един хляб в ръце и отново се приближи към нея.

- Ще си купя и още нещо, но в по-евтин магазин - каза просто той и заговори за сестра си.

- Тя живее на село - фъфлеше той и я гледаше доверчиво, като близък човек. - Синът й почина и остави две деца. Ама как да отида дотам? Билетът струва 5,40 лв., пък и за връщане... Къде ще ходя, не мога.

В думите му нямаше осъждане, нямаше гняв, нямаше болка. Просто констатация, че след толкова години живот не може да си позволи да отиде до селото на сестра си, за да я види.

- Остани си със здраве - каза накрая той и си тръгна. Един такъв свит, неугледен и незначителен.

Тръгна си и Таня, като побутваше отново колелото на сина си. В душата й беше тихо. Недоволството беше изчезнало. Нямаше го раздразнението, гневът, отчаянието. Отново я завладя онова усещане, че нещата ще се оправят, че любовта ще се върне в душата й, че семейството й ще остане заедно, но не заради удобство или по навик, а защото онези невидими връзки, които тя считаше за разрушени, все още съществуват. И ако душата й е имала нужда от смирение, то вече е дошло и само трябва да си спомня за този старец, ако желае да върне и друг път това чувство в сърцето си.