Владислав Христов
Споменът ми се събуди. Протегна ръце и сплете все още сънената си коса на две малки стърчащи плитки. Изглеждаше едновременно красив и смешен, защото беше спомен за едно момиче, което така и не порасна. Минаваха години, кестените дебелееха, корените им надигаха плочките, а то продължаваше да играе с малката си оранжева топка около тях. Всъщност такова момиче изобщо не съществуваше. Съществуваше само споменът за него.
© Владислав Христов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.09.2010, № 9 (130)