Родителите на Катя и Митко заминаха в петък сутринта. Три дена децата бяха сами.
ПЕТЪК: ПАНТЕЛЕЙ
- Митко, къде си?
- В банята.
- Но какво правиш още тук? Нали цяла сутрин се гмурка във ваната?
- Стъпи на умивалника! Хвани се за тръбата! Вдигни се на мускули!...
- Не ми е интересно да надничам през това прозорче. Слизам.
- Виж отсреща!
- Не виждам нищо. Пусни ме да сляза.
- Нищо? Има цяла къща!
- О, вярно. Аз гледах за нещо специално, а то някаква си къща с ожулена стена. А в стената прозорче с мушкато.
- Прозорче с мушкато ли?
- Как може да не забележиш прозорчето? Я какво хубаво дантелено перденце има.
- Погледни пак.
- Мушкато като мушкато. Слизам.
- Чакай! Затвори си очите!
- Готово. И?
- Отвори ги! Затвори ги! Отвори! Затвори! Отвори! Затвори! Гледай стената със затворени очи!
- Май започвам да виждам...
- Нали? Какво виждаш?
- Сякаш... човек... момче...
- Нали? С шапка, тояга и вързоп?
- Не знам...
- Отвори очи и виж!
- С шапка, тояга и вързоп.
- А казваше - само перденце и мушкато.
- Но как можех да се сетя, че това олющено петно върху стената прилича на момче?
- И аз не го видях веднага. Цяла сутрин седях тук и чак тогава го открих. А сега внимавай! - и Митко каза тихичко към отсрещната стена. - Здравей, как си?
- С кого говориш?
- Здравей, Митко! Кое е това момиченце? - отговори стената.
- Това е сестра ми Катя. Доведох я да се запознаете.
- Много ми е приятно. Здравейте! - каза Катя.
- Наричай ме Пантелей, Катя. И може да ми говориш на “ти”.
- Добре, Пантелей. Но защо “Пантелей”?
- Защото съм с шапка, тояга и вързоп. Значи пътувам. Пантелей-пътник.
- А защо не ми каза, че си Пантелей? - попита Митко.
- Чаках сам да се сетиш.
- И накъде пътуваш?
- Как накъде? Към мушкатото! - каза Катя.
- Сестричката ти е досетливо момиче.
- Уф, как не се сетих! А за какво ти е мушкатото?
- Първо, за да пътувам към него. Второ, за да си мисля, че някога ще го достигна и ще си го забода на шапката. И трето, за да искам то да ми бъде спомен от нещо хубаво... От някое хубаво място, от някой добър приятел...
- Искаш да си щастлив? - попита Митко.
- Всеки иска да е щастлив.
- Но значи... ти все ще вървиш към мушкатото и... и никога няма да го достигнеш? - каза Катя.
- Докато съм Пантелей - няма...
- Няма ли винаги да си Пантелей? - попита Митко.
- Нещо ми подсказва, че не...
- А какво ще станеш? - попита Катя.
- Още не знам.
- Аз зная, че като порасна ще стана оператор като татко - каза Митко.
- А аз журналистка като мама - каза Катя. - Ти имаш ли си баща и майка, Пантелей?
- Разбира се. Баща ми е слънцето, майка ми е дъждът.
- Ти слънце ли искаш да станеш или дъжд? - попита Митко.
- Струва ми се, че няма да стана нито едното, нито другото.
- А какъв ще станеш като пораснеш? - попита Катя.
- Не зная дали ще порасна.
- Винаги ли ще си останеш момче? - запита Митко.
- Как мислите, ще вали ли?
- Доста се заоблачи - каза Катя.
Чу се далечна гръмотевица.
- Капна ми на ръката - каза Митко.
- Е, приятели, сбогом - каза Пантелей.
- Защо сбогом? Така казват онези, които вече няма да се видят - каза Митко.
- Точно така - отвърна Пантелей.
- Не искаш ли да поиграем на жмичка? - попита Митко.
- Нали играхме сутринта. Сега пък играх с Катя. Обичам жмичката, но мога да я играя с всеки само по веднъж.
- А на криеница? Нали сутринта каза, че много обичаш и криеницата?
- Тя е обратното на жмичката. Вие с Катя жумяхте, а аз се криех. Щом веднъж ме открихте, вече не мога да се скрия.
- Тогава няма да се криеш. Просто ще си говорим - каза Катя.
Отекна близка гръмотевица. Заваля дъжд, който ставаше все по-силен.
- Мамо, мамо! Идвам да те прегърна! Сбогом, Катя, сбогом, Митко!...
- Катя, разбра ли Пантелей?
- Не съм съвсем сигурна.
- Катя, хайде да затваряме прозореца и да слизаме. Ще ни намокри.
- Голяма работа! Трябва да разберем какво искаше да каже Пантелей. Но сега не го виждам от дъжда. Трябва да почакаме да спре.
Дъждът отслабна и спря.
- Ето го и слънцето. Катя, виждаш ли Пантелей?
- Изпаренията ми пречат. Сега ще се покаже. Пантелей! Пантелей!
- Но Пантелей е изчезнал!
- Пантелей! Пантелей!
- Излишно е да го викате - обадиха се в бодър хор гласове, които идеха от булеварда като от високоговорител.
- Митко, ти ли каза нещо?
- Не, Катя. Аз мислех, че ти каза нещо.
- Погледнете наляво, към булеварда. Ние сме стенописната композиция. Пет на двайсет и пет метра. Как може да не ни виждате?
- А, вие ли сте? Знаем ви. Нали всеки ден, като отиваме на училище, минаваме покрай вас - отговори Катя.
- Аз пък изобщо не бях ви забелязал - каза Митко.
- Отваряй си очите, момче! - извика Композицията.
- О, ама вашите очи са много големи! - каза Митко.
- Най-нормални очи - метър на метър - каза Композицията.
- Ако имах като вашите телескопи... е-хе-е-е...
- Ние гледаме напред. Винаги напред! А не към някакво си мушкато.
- Видяхте ли Пантелей? - попита Митко.
- С периферно зрение. Той се превърна във вадичка хоросан и изтече в канала.
- Пантелей? Не може да бъде! - каза Катя.
- Може, може - отговори Композицията.
- Вие... вие просто не обичате Пантелей. Вие сте лоши! - каза Катя.
- Да, не го обичаме, но защото сме добри. Доб-ро-ка-че-стве-ни! Затова не обичаме недоброкачествените. Виждали сме безброй Пантелейчовци-Mантелейчовци. Всички са еднакви - сутрин са на стената, а следобед плисва дъжд и ги отнася, хи-хи-хи.
- А вие? От хиляда години сте тук! - каза Катя.
- Точно така. Ние сме качествени. Дъждът и слънцето нищо не могат да ни направят. Ние сме монументални.
- Мону... Как го казахте? - попита Митко.
- Мо-ну-мен-тал-ни! Латинска дума. От Римската империя. Значи величествени и вечни.
- Щом така се усмихвате, сигурно сте и вечно щастливи? - попита Митко.
- Естествено.
- А какво е щастието? - запита Катя.
- Да гледаш напред и да се усмихваш.
- Но какво да гледаш? Пантелей гледаше мушкатото. А вие? - попита Митко.
- На Пантелейчовците дай мушкато и прочие боклуци. Ние гледаме напред!
- Митко, виж - мушкатото го няма!
- Вярно! Да не е паднало в дъжда?
- Долу няма нищо. Значи...
- Пантелей го е достигнал!
- Пантелей е долнопробен крадец. Да откъсне мушкатото на хората! - каза Композицията.
- Пантелей е заминал нанякъде щастлив. Сега той си спомня за нещо хубаво - каза Катя.
- Хубавото винаги е в бъдещето, не в миналото - каза Композицията.
- Но Пантелей каза, че ще си спомня - каза Катя.
- Той изтече в канала. Не може да си спомня - каза Композицията.
- Катя, да си затваряме и отваряме очите! - каза Митко.
- Виждам... Виждам... - отвърна Катя.
- И аз... Виждам на стената птица...
- С три крила...
- С три...
- Лети към прозореца с дантеленото перденце...
- Иска да кацне на перваза...
- Митко, нали ще кацне?
- Непременно. Ще завали, дъждът ще я прегърне и тя ще кацне.
- А щом се покаже слънцето, ще отлети и ще изчезне в парата...
- Хей, Птицо, здравей!
- Здравей, Птицо!
- Лети и носи много здраве на Пантелей!
© Никита Нанков
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.04.2007
Никита Нанков. Триднев. Варна: LiterNet, 2007
Други публикации:
Никита Нанков. Триднев. София: Сонм, 2002.