НЕДЕЛЯ: КАРТОФ
- Митко, обичаш ли да надничаш в чуждите прозорци?
- Това не е много възпитано.
- Но е толкова интересно! Можеш да си представяш, че си в стаята на някакви хора. Седиш на масата, слушаш какво си говорят, а те не те виждат. Все едно, че си невидим...
- Тръгвай! Дойде ми страшна идея!
Двамата бързо излязоха от вкъщи.
- Защо ме доведе при тези стари къщи?
- Ще ги събарят. Виж - нямат нито врати, нито прозорци.
- Страх ме е. Тук няма никой. Да си вървим.
- Напротив - пълно е с хора.
- Какви хора?
- Невидими. Те живеят в тези стари къщи без мебели и без покриви. Хайде да влезем. Не се бой!
И децата влязоха в къщата за събаряне.
- Митко, ела да видиш!
- Но къде си?
- В кухнята.
- Как да разбера кое е кухнята, като всички стаи са празни и си приличат?
- Кухнята е тук, където съм аз.
- Но къде си?
- В кухнята!
- А, ето те. И защо реши, че това е кухнята?
- Заради това тук.
- Какъв е тоя парцал?
- Мрежичка за картофи. Виж, в нея има един жив картоф.
- Жив друг път! Такъв спаружен.
- А това зелено стебълце?
- Защо реши, че това е кухнята?
- Невидимата жена, която живее в тази къща, се връща от работа и си купува картофи...
- Разбирам. Тя, значи, решава да си изпържи картофи за вечеря...
- ... със зелева салата и сирене...
- Точно така - със салатка и сиренце. Но изведнъж...
- ... изведнъж на вратата се звъни и жената отваря...
* * *
- Добър вечер. Какво желаете, господине? - пита жената.
- Добър вечер, госпожо. Аз съм работник. Трябва да приготвя за събаряне вашата къща. На нейно място ще се строи блок. Моля, приберете си багажа. Трябва да почвам веднага.
- Но аз тъкмо се канех да си изпържа картофи за вечеря... Защо не хапнете с мен? Тъкмо ще ми обясните. Знаете ли колко вкусни са картофките със зелева салата и сиренце? Хайде, заповядайте.
- О, да, чудесни са. Благодаря. Като момче карах мама непрекъснато да ми пържи картофи със салата и сирене. Цял ден ритам топката, а вечер викам още от вратата: “Мамо, гладен съм като вълк! Опържи ми картофки със салатка от зелце! И да не забравиш сиренцето!” Извинете, разбъбрих се. Ужасно обичам пържени картофи, но не мога да ви правя компания. До утре трябва да подготвя за разрушаване целия квартал.
- Ама как така без предупреждение, изведнъж... Вече съм сложила олиото на печката...
- О, не се притеснявайте за вечерята. Новата ви къща е отсреща. Там ще си допържите картофите. Дори олиото ви няма да изстине, докато се преместите. Както виждате, предвидили сме всичко.
* * *
- Катя, как мислиш - може би жената първо е прибрала снимката на сина си като малък? Внимателно я е откачила от стената, дълго я е гледала и после я е увила в бяла кърпа.
- Откъде знаеш?
- В другата стая видях светло петно върху стената. Там е висяла снимката. А в ъгъла е бил шкафът, от който е взела кърпата. Зад него едно паяче е опънало паяжината си. Паячето още е там и сигурно се чуди къде е шкафът.
- След това жената е събрала мебелите и килимите...
- Погледнала е празната стая и й е станало мъчно...
- Понеже си е помислила, че в новата й къща няма да има такава красива розова врата с вишневочервени кантове...
- И е откачила вратата. Но си е притиснала пръста...
- Дожаляло й е за тапетите. Преди четири години ги била избрала след толкова обикаляне по магазините...
- ... и се опитала да ги вземе и тях. Дръпнала ги от стената, но те са се скъсали...
- И тогава под тапетите е видяла синята боя на златни цветя. С нея била боядисала стаята, преди да се роди синът й. Специално за него...
- Жената поискала да вземе и боята и започнала да я стърже...
- Обаче под синята боя се показала жълтата...
- ... и жената се усетила пак момиченце. То гледало как татко му боядисва с жълтата боя. Той бил с шапка от вестник. Тя паднала в кофата с боята. Таткото и момиченцето прихнали да се смеят. Майка му надникнала от другата стая и попитала уж строго: “Ама вие боядисвате ли или сте го ударили на смях?”
- И тогава жената разбрала, че не иска и не може да се премести в нова къща...
* * *
- Но, госпожо, не се разстройвайте чак толкова - казва работникът. - Не се местите само вие. Нали ви казах, че ще бутаме целия квартал. Ето ви картофите. Ще си ги изпържите в новата къща. Все едно, че не сте се местили. Хайде, вървете, че работа ме чака. Знаете ли колко са хубави пържените картофки със зелева салатка и малко натрошено сиренце, а? Ммм, просто прелест! Хайде, тръгвайте!
- Да, пържените картофи... сиренето... Е, тръгвам, довиждане и приятна работа, господине...
* * *
- Работникът обаче не забелязал, че един картоф останал в мрежичката, която жената забравила от бързане в ъгъла... - продължи Митко.
- Картофът чакал да го изпържат, чакал... - каза Катя.
- ... докато разбрал, че жената повече няма да се върне...
- И тогава пуснал зеленото стебълце и станал единственото зелено и живо нещо в тази пуста къща, пълна с невидими хора...
- Катя, ела да се качим на тавана. Там сигурно ще открием още по-интересни неща.
Двамата заизкачваха тясната стълба.
- А! Таванът е изчезнал! Покривът го няма! Стълбата води към небето!
- Виж, виж там онзи човек!
- Къде, къде?
- Там, горе.
- Но той се качва по облаците!
- И е някак си прозрачен. Слънчевите лъчи минават през него и той непрекъснато мени цвета си! Хей! Хей! Хей! Къде отиваш?
- Аз съм духът на старата къща - отвърна непознатият. - Сега ще седна ей на онзи облак. Ще се нося над града и ще си търся нова къща.
- А какво държиш под мишница?
- Един пушек. Като се заселя в новия си дом, ще пусна пушека през комина. Хората в една къща са щастливи, ако в нея има огнище, от което излиза пушек. Те седят до огнището, ръцете им се докосват и те се смеят. Нали се казва “бащино огнище” и “майчина милувка”?
- Но сега новите блокове са с парно.
- Няма щастие без пушек. Без дим щастието в един дом изчезва яко дим.
- Значи ти си Димчо! - извика Катя.
- Димчо Домчев! - допълни Митко.
- Димчо Домчев Думчев, ако сме съвсем точни - каза прозрачният човек. - За да има дом, е потребен не само дим, но и добри думи.
- Димчо, вземи и този жив картоф. Може би ще видиш онази жена. Тя не успя за последен път да си изпържи картофи със салата и сирене. Дай й го, тя много ще му се зарадва.
- Вземете го вие и го посадете.
- Но той е на жената, тя го е забравила в бързината...
- Картофът си е ваш. Жената не я ли измислихте вие?
- А ти? Защо си мениш цветовете? Непрекъснато си различен.
- Защо си прозрачен?
- Защото съм призрачен.
- Изчезна... Митко, той изчезна заедно с пушека...
- Хей, дечурлига, какво правите в къщата? Крадете ли? Щом ще бутат къщата, дайте да я оберем, така ли? - викна работникът, влязъл незабелязано в къщата.
- Не, не крадем, чичко. Ние само си играем на стари къщи...
- Не крадете, а? Ами ти бе, момиче, какво стискаш? Не го крий, дай го!
- Картоф.
- Чичко, това е един спаружен умрял картоф.
- Спаружен, спаружен, ама го задигате, нали? Я веднага давайте картофа и марш да ви няма, че...
- Чичко, недей бе, много ти се молим... Олеле!...
Децата побягнаха на улицата.
- Митко, картофа...
- Не плачи. Ще се промъкна обратно в къщата и ще го грабна. Ще приложа на тоя разрушител втората хватка от каратето, дето ти я приложих тая сутрин. Помниш ли как извика?
- Ау, много болеше, приложи му я.
- Тръгвам, пази ме откъм гърба.
- Митко, стой! Къщата пада!
- Ах, закъснях! Не трябваше да му даваме картофа на оня разрушител. Обаче той ми изви ръката, преди да му приложа хватката...
- Ама ти побягна още щом той замахна.
- Бягането е първата хватка на каратето. Ако не можеш да избягаш - прилагаш втората хватка.
- Нали имаме голяма кофа вкъщи?
- Имаме. Защо?
- Ще я пълним с вода и ще поливаме съборената къща. Ще си поливаме затрупания картоф. Да вървим!
* * *
Родителите на Катя и Митко се върнаха в неделя вечерта. Децата бяха пред прозореца.
- Вижте нашия картоф - каза Митко. - Ей го над оня покрив.
- Стеблото му свети и се губи в облаците - каза Катя. - По него се спуска един домашен дух с пушек под мишница... Димчо Домчев Думчев... Той ми се усмихва... След малко ще бъде у нас...
Родителите седнаха пред телевизора. Някаква красива актриса влизаше и ръкомахаше, после излизаше, после пак влизаше и ръкомахаше. Дружина веселяци се смееше зад екрана.
© Никита Нанков
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.04.2007
Никита Нанков. Триднев. Варна: LiterNet, 2007
Други публикации:
Никита Нанков. Триднев. София: Сонм, 2002.