Планинските ливади
      са замряли
в следобеден покой.
Вечерната прохлада
      кротко гали
след пладнешкия зной.

От свобода пияни
      тихи лъхат
прозрачни ветрове.
А нещо неназвано
      в мене пърха
и нечий глас зове:

“Веригата строши на
      злобна завист,
на земен порив плах.
Мушица несъзрима,
      лумнал залез -
бъди и бог, и прах...”