Марион Колева

БУРЯ

Марион Колева

Пеперудата замира изтощена в надипления от жега въздух. Един гущер се двоyми дали да не я глътне, но жаждата го повлича в обратна посока - към изтънялата рекичка. Смехът на мама... Много млада... Плакне чаршафи и ги простира върху пожълтелите от сушата храсти. Подвиква нещо на другите жени. Ние киснем в хладката вода нагоре по течението, крием се между тръстиките и подслушваме накъсаните разговори. Пладне е, мирише на чисто пране.

В далечината се чува глух тътен. Силен повей на вятъра отнася няколко калъфки по посока на провинциалното градче; изтласква голям черен облак на хоризонта. Жените хукват да събират белите парчета плат. Водата в реката набъбва, черното одеяло застила небето за минути. Чаршафите в ръцете на мама плющят като развързани корабни платна. Разбягваме се - същински пилци под сянката на ястреба. Студени талази въздух изгълтват маранята, засмукват шепи листа, прах и жълтеникава пръст, замесват ги с едри капки дъжд и ги запокитват срещу лицата ни. Миг преди да се изгубя в хаоса, мама ме хваща за ръка, притичваме измокрени до някаква самотна къщурка насред полето и двете хлътваме през паянтовата врата в полумрака на единствената стая.

Бяхме виждали бараката и друг път. Изглеждаше мизерна, забравена и запусната. Напомняше ни с нещо за къщичката на Баба Яга. Затова избягвахме да се мотаем наоколо с децата от градчето.

Когато влязохме вътре, силна гръмотевица раздвижи въздуха. Свих се, трепереща от студ и страх, зад гърба на майка ми и мигновено се почувствах в безопасност. Очите ни започнаха да свикват с тъмното и постепенно взехме да различаваме предметите в полумрака - маса и стол, полица с 4-5 книги; засричах: “Библия”, “Отнесени от вихъра”, ”Билкови отвари”, ”Вълшебни приказки”... Под полицата имаше легло, а до него - малко шкафче с черно-бяла снимка на мъж, жена и момченце. Най-обикновени хора. Можеше да бъде някоя съученичка на майка ми със семейството си.

Нова светкавица освети най-затънтените кътчета на помещението и тогава съзряхме старицата. Изплува от дъното на стаята, където имаше друг стол. Беше се изправила да ни посрещне. Протягаше ръце и нещо нареждаше - канеше ни да седнем на леглото. Отново се притиснах до мама за по-сигурно, а тя се заоправдава за нашето нахлуване:

- Извинете, бурята ни свари навън, за малко да се изгубим в прахоляка.

- Сядайте, сядайте. Сега ще запаря чай и ще ви дам по една завивка. Целите сте подгизнали, а така най-лесно се изстива.

Бабката чевръсто се разшета.

Сега не изглеждаше толкова зловеща.

- На колко годинки си? - попита ме, докато носеше чая.

- На седем.

- Аха, като моя внук. - Тя взе снимката от шкафчето. - Заминаха с дъщеря ми и зет ми за Щатите...

От топлината на чая и от тихия й глас започна да ми се доспива.

- ...Нищо не пишат, нищо не знам за тях. Внучето трябва да е пораснало вече. 4 години минаха оттогава...

...40 години минаха оттогава...

Мамо, майчице, тази нощ пак сънувах бурята. Събудих се и се бях изгубила. Ти не ме държеше за ръка... Беше останала при бабата от къщичката, да ме чакаш...

Прости ми, мамо...

Йоханесбург
11.08.2004