Георги Величков - Част от пейзажа

ЧАСТ ОТ ПЕЙЗАЖА

Георги Величков

Жената се беше наместила в пейзажа на душата й - почти всеки ден я виждаше до контейнера за смет, но тази сутрин, без да го е мислила, Мина тръгна към нея. Отмина мерцедеса, чиято дясна врата беше отворена вече от шофьора, намери петолевка в портмонето си и приближи. Преди още да подаде банкнотата обаче, разбра, че нещо греши.

На малко повече от нейните години - към четирийсте, жената имаше чуплива тъмна коса и присвити очи, от които се процеждаше гълъбов блясък. Тя погледна протегнатата петарка и рече:

- Не съм просякиня.

Зад Мина бодигардът Сергей изсумтя, а самата тя едва се сдържа да не я зашлеви. В колата шофьорът се прозя:

- Тия просто ги мързи. Не им се работи.

- Ще ми се прави на горда! - изпусна гнева си Мина. - На какво отгоре!

От предната седалка Сергей се извърна с усмихнатата си трапчинка. На Мина се прииска, както и друг път, да се сгуши в широките му обятия, да усети силното му тяло, ръцете му, устните му. Само че не съсловното честолюбие я стегна сега, а се почувства стара, твърде стара за тоя двайсет и две-три годишен Сергей.

До обяд звъняха телефони, часовете за делови срещи се застъпваха въпреки деловитостта й, на два пъти леко повиши тон на секретарката и се упрекна, макар че оная си го беше изпросила. Почти на крак Мина хапна в ресторанта на холдинга и в пролуката от петдесетина минути "отскочи" до Бояна. Първият етаж на новата й къща беше завършен, редяха тухлите на втория.

- Крадат ни! - шепнеше истерично зад нея вуйчо й. - Материалите потъват като...

- Нали затуй ти плащам! - сопна му се Мина. - Да следиш!

- Ще ме убият! За пари заколват и майка си.

- Е, няма да опросеем - смили се от смачкания му вид Мина, но добави: - Ще ти пратя още един помощник. Той знае как...

Към шест вече й се виеше свят, а трябваше да отиде на коктейл с бизнесмени в немското посолство. На традиционната "капка" уиски в кабинета на шефа Мина го помоли да я освободи.

- Ти ги чаткаш езиците - смигна й той и попипа кръстчето на косматите си гърди. - И твойте доларчета не падат от небето.

В посолството около Мина се завъртя русоляв германец с бирено шкембенце, който се натискаше да й обясни изтънко дейността си на бизнеспосредник. Всъщност деловите контакти се ограничаваха с предпазливи тостове на чужденците за просперитета на България и с нюхане на местните откъде може да изскочи заекът. Мина успя да се откопчи от германеца, освободи бодигарда и точно в девет беше на срещата с Трифон.

- Уморена съм - изпъшка тя и разтърси чупливата си коса, но той я завлече в "техния" бар.

Трифон умираше да танцува латино - чупеше страшни стойки и стройното му, жилаво тяло на поддържащ се бивш спортист обираше възхищението на женската част от публиката. На вечер Мина рядко му партнираше повече от два-три пъти: боляха я ту краката, ту главата, пък се чувстваше и неуютно на дансинга, но не се сърдеше, че той кани други. Харесваше жизнеността му, харесваше непринудеността му, харесваше много качества у него, а все отлагаше отговора си на настоятелните му предложения за женитба.

- Мангизите са да доставят удоволствие - твърдеше Трифон. - А в семейството удоволствията спояват до гроб.

С внимателни проучвания Мина беше установила, че професията му на треньор по тенис и спаринг партньор на политици и бизнесмени му носи приличен доход, но не продума да тренира и нея. Струваше й се редно да му плаща, пък се страхуваше, че той няма да откаже.

- Преуморена съм - каза, тоя път по-твърдо, Мина, когато Трифон поиска да отидат в апартамента му.

На сутринта се обади мигрената й. По мобилния Мина предупреди, че е болна, и макар шефът да излая свирепо, тя реши да полежи поне час в горещата вана. Съблече се, но стенното огледало я придърпа към себе си. Ханшът й беше наедрял, коремът отпуснат и с ивички подкожни тлъстинки, месестите рамене...

- Ще трябва да си сменя гардероба - завъртя се тя към прислужницата и си представи как ще обикаля скъпите бутици и магазини, може да прескочи и до чужбина, как ще я обличат и нагласят нежните пръсти на продавачките, но изведнъж се сети: - Събери старите ми дрехи в найлони и ги занеси... Има там една, на боклуците... Ровичка.

- С ръкавици ли е?

- Откъде да знам с ръкавици ли е? - ядоса се Мина и присви очи. - Сигурно те всички са с ръкавици.

- А-а, тая е бивша учителка - обясни слугинята и като видя, че госпожицата не я прекъсва, продължи: - В махлата й викат Птичката. Щото все си подсвирква. За откачена я водят.

- Съкратили са я, предполагам...

- Сама напуснала - разбъбра се слугинята, макар че беше избирана от Мина да не е млада, но пъргава, да няма роднини и да умее да мълчи. - Разправяла, че най-голямата свобода е беднотията. Никакви задължения, никакви отговорности. Птичка божия.

- Да де - замисли се Мина, - но ти и аз й изкарваме хляба. На чужд гръб лесно се живее. Просто ги мързи!

- Ами дрехите?

Сякаш молба имаше във въпроса на слугинята, но Мина го изтълкува погрешно. Тя разтвори гардероба и посочи:

- Вземай каквото си избереш. Пък останалото... Намери някой, дето наистина се нуждае.

През следващите дни Мина се улиса в лов на тоалети. Все нещо не й харесваше, все нещо не беше наред, та се наложи да накупи куп платове.

- Още сте млада, госпожице - предупреди я смутено модистката. - Като поотслабнете, ще са ви широчки...

- Пак ще ги сменя! - прокашля се Мина, за да прикрие потрепването на гласа си.

В смръщеното утро прехвърчаше първият снежец и Мина се гушеше в новото си кожено палто. До контейнера й се мярна познат силует и тя несъзнателно тръгна натам. Мантото й, почти необличано, лежеше като излято на чуждите рамене, а отдолу се подаваше, все още неизмърсен, рипсеният панталон от Италия.

- Чаках те - рече жената и я обля с гълъбов блясък. - Знаех, че рано или късно ще дойдеш.

Бодигардът Сергей изпревари Мина и замахна. Жената падна по гръб, от устата й потече струйка кръв, а гълъбовият блясък угасна. Като че ли отстрани Мина се видя как си сложи ръкавиците и бръкна сред боклуците. В пейзажа на душата й всичко си беше на мястото.

Други публикации:
Сега, 27.01.2001